Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09.2011 09:05 - АРХИЕПИСКОП ГЕОРГИ - ПЪРВИ ПРЕДСТОЯТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА?!
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 7819 Коментари: 1 Гласове:
5

Последна промяна: 20.11.2014 03:28


АРХИЕПИСКОП ГЕОРГИimage
Печат на Георги - чернец и синкел български
image
Печат на Георги - архиепископ на България

През 865 година княз Борис І въвел християнството като официална религия. Така в България пристигнал първия архиепископ Йосиф, а заедно с него и други византийски духовници, които предприели покръстването на българския народ. Княз Борис І обаче искал българската църква да е автономна. Но тъй като не получил автономия от Цариград, през месец август 866г. той изпратил пратеници до Рим начело със своя родственик Петър и ичергубоила Сандоке. Папа Николай І отговорил с обемисто писмо на поставените от княз Борис І въпроси свързани с християнската вяра, но не дал ясен отговор относно автономията на българската църква. През 867година папата изпратил като легати епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски (бъдещия папа Формоза) в България, за да покръстват, а епископ Донат и дякон Мартин (бъдещия папа Мартин І) отправил към Константинопол, за да известят преминаването на българския народ в подчинение на римския папа.  Когато епископите Павел и Формоза пристигнали в България те изгонили архиепископ Йосиф и византийските духовници. Наред с това започнали да кръщават не само езичниците, но и вече покръстените от мисионерите на Цариградската патриаршия.
След като папските легати Формоза Портуенски и Павел Популонски се върнали в Рим, княз Борис поискал да бъде изпратен за български архиепископ дякон Мартин (по-сетнешен папа Мартин І). Тъй като обаче Мартин бил определен да бъде изпратен като легат на събора в Константинопол вместо него бил изпратен Силвестър. Княз Борис веднага го върнал обратно, а заедно с него си заминали и епископите Лиопард Анконски и Доминик Тривенски. След като Силвестър, Лиопард и Доминик си заминали за Рим, папската мисия в България била оглавена от Гримоалд. След неуспешния опит да изиска за български архиепископ и Формоза Портуенски, княз Борис се обърнал към църковния събор (869-870г.) в Константинопол да реши кому да е подчинена новоучредената българска църква, където изпратил делагация в цъцтав: ичиргу-боил Стазиз, багатур Сандоке, кан-таркан Илия, сампсис Пресиян и сампсис Алексий Хунол. 
Четири дни след закриване на събора, на извънредно съборно заседание на 4 март 870 г., обиграната византийска дипломация, с помощта на пратениците на българския княз Борис, изтръгнала арбитражно решение на представителите на поместните църкви по спора между Рим и Цариград за юрисдикцията над новоучредения църква на България.  Като се позовал на църковната традиция от ранновизантийската епоха (преди заселването на славяни и българите в сегашните български земи), съборът постановил новоучредената Българска църква да бъде призната за отделна, самостойна и автономна (самоуправляваща се) църква, под върховенството на Цариградската вселенска патриаршия. На събора представителите на Византия и България действали задружно за постигането на диаметрално противоположни цели. Цариградската патриаршия и стоящото зад гърба й византийско правителство на император Василий I Македонец (867-886 г.) целели чрез върховенството над Българската църква да изтласкат папските домогвания далече на запад и да си осигурят трайно културно влияние в България като предпоставка за политическо влияние и господство над нея. В същото време, княз Борис, убедил се, че от Рим никога няма да получи подкрепа за желаната от него независима българска църква, приел предложената от Цариград автономия на българската архиепископия като едно неизбежно канонично стъпало към нейната по сетнешна автокефалия (независимост). Римските легати отказали да признаят съборното решение и недоволни се върнали в Цариград. Римските легати отказали да признаят съборното решение и недоволни се тръгнали от Цариград. Замислен и организиран като демонстрация и триумф на папството над Цариградската патриаршия и източните църкви, Всехристиянския църковен събор (Рим го признава за VIII вселенски събор) провел се от 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г. в Цариград, завършил с пълно поражение за папството. Позовавайки се на съборното решение, княз Борис, с богати дарове склонил епископ Гримоалд Полимартийски да напусне България и доброволно да изтегли римското духовенство и папските мисионери. За него Анастасий Библиотекар разказва, че от мисията си в България се завърнал в Рим твърде богат.
Междувременно цариградският патриаршески синод побързал да избере архиепископа на България, както се полага за една новоучредена поместна църква, а патриарх Игнатий (846-858, 867-879 г.) в съслужение с някои от синодалните владици - да го ръкоположи. Веднага след това новоосветеният български архиепископ начело на голяма група гръко-византийски епископи, свещеници и проповедници пристигнал в България и пристъпил към изпълнението на своите високи църковни функции.   Благодарение на откритията на нашата археология вече сме в състояние да назовем точно името на назначения от Цариград пръв български църковен глава - архиепископ Георги. От откритите печати става ясно, че Георги е бил първоначално синкел на българите. Запазни са печатите „Георги-чернец и синкел на българите” и "Богородице, помагай на твоя раб Георги, архиепископ на България". Синкелът е висша църковна длъжност - помощник на архиепископа. Това означава, че Георги е бил първо синкел (помощник) на византийския архиепископ Йосиф (изгонен от папските легати в 867 г.), след което след събора вероятно е бил изискан от княз Борис за пръв архиепископ.  Името на първия български архиепископ е известно отделно и от едно писмо на папа Йоан VIII (872-882 г.) от 16 април 878 г. до княз Борис, в което папата гневно напада епископ Георги: "Нека знае Ваша светлост, че чрез авторитета на князете-апостоли и на свещените канони, също и с присъдата на нашето постановление е низвергнат евнух Сергий, който, бидейки родом славянин и оплетен в много порочности, заел с измама свещенството; после пък се узнава, че свръх другото разкрит и изобличен в нарушение, той бил разпопен от епископа си тогава и после доста недостойно бил издигнат на Българското епископство от Георги, който с лъжа си присвоил името епископ". Изглежда папата намеква за предварително режисираното извънредно съборно заседание на 4 март 870 г., за това че "дръзнал да издигне" (това означава да ръкоположи) славянина Сергий за белградски епископ в българския църковен диоцез, считан наивно от папата, въпреки поменатото съборно решение, все още за собствен на Рим. Разгневеният папа не е уточнил в писмото си служебното звание на този Георги (защото хорепископ, викарен епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, католикос и дори папа са само служебни звания на епископа), в миналото бяха създадени няколко хипотези, които бяха разсеяни от открития преди тридесетина години в Мадара оловен печат с надпис: "Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България".  Оловен печат с подобен надпис бе открит и в развалините на манастира около Голямата архиепископска базилика в Плиска, а трети се пази в нумизматичния кабинет на Атинския национален музей (Т. Тотев). Сигурно, архиепископ Георги е бил грък, до архиепископското си ръкополагане е висш византийски духовник (синкел на българите, т.е. помощник на главния византийския владика в българските земи - Йосиф).    Той вероятно е дошъл в България като проводник на Византийската църква. Поучен обаче от опита на римокатолическите мисионери в България, архиепископ Георги е ръководил катедрата си с дипломатичност - проявявал е готовност да се вслушва в желанията на двореца и на българския владетел. Така се и се обясняа готовността му да издигне славянина Сергий за белградски епископ. Изключено е такъв важен църковен акт да е станал без съгласието на княз Борис, ако не и по негово желание.
Архиепископ Георги преди всичко друго е бил владика на Дръстър, (дн. Силистра). От грамотата на император Василий II от 1020 г. и от Дюканжовия списък на българските първосвещеници (12 в.), узнаваме, че Дръстърската епархия е била първенствуащата в България през цялата епоха на Първото българско царство до бягството на патриарх Дамян в западните български земи в 968/969 г., т.е. това е собствената епархия на българския църковен глава. 
Иначе не е могло да бъде. Столиците Плиска и Преслав са били новоосновани градове без християнска традиция. Правило 6-то на Сердикийския събор (343/344 г.) и правило 57-мо на Лаодикийския събор (343 г.) разпореждат епископ да се поставя само там, където и по-рано, т.е. от древността, е имало епископ. Дръстър е бил епископско седалище в ранновизантийската епоха в диоцеза на древната архиепископия на Марцианопол, дн. Девня. Вероятно се е счело за лошо знамение да бъде възстановена само по име архиепископията на Марцианопол, тъй като този град тогава бил разрушен до основи, а Дръстър е бил цветущ град и най-мощната българска крепост в Мизия. За да се осигури постоянна връзка на църковния глава с владетеля и неговия двор, нещо абсолютно наложително за Средновековието, столицата Плиска, а след 893 г. и Преслав (възможно и още от началото в 870 г.), са били включени в Дръстърската епархия. По този начин архиепископът е резидирал постоянно не в своя епархийски център - Дръстър, а в друг град на своята собствена епархия - столицата, където е имал резиденция. При решение в този смисъл забраните на Първия вселенски събор в Никея, 335 г., и на правило първо на Сердикийския събор нямат сила. Внушителните развалини на Голямата базилика край Плиска и на манастира край нея - най-големия църковен комплекс, построен в Европа през 9 в., не оставят съмнение, че именно там е била постоянната резиденция на църковния глава на България. Впрочем, и понастоящем църковната практика допуща подобни случаи - митрополитът на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) резидира постоянно в Благоевград, а митрополитът на Доростол-Дръстър (дн. Силистра) и на с. Червен, Русенско (Доростоло-Червенският митрополит) - в Русе; патриархът на Антиохия (дн.Турция) резидира постоянно в Дамаск (Сирия), а архиепископът на Синай - в Kайро (Египет), т.е. не в своите епархийски центрове, а в други градове на епархиите си. Автономната Българска църква, възглавявана от архиепископ, както се каза, е била отделна и самостойна църква; нейната църковна йерархия е била отделна от тази на Цариградската патриаршия. Българският архиепископ е редял делата на църквата в съгласие с 34-то апостолско правило - съборно, в съгласие с останалите български митрополити или на по-голямата част от тях, които от своя страна са отдавали дължимата почит на архиепископа като пръв между равните български архиереи. Канонична зависимост е съществувала само между главата на Българската църква и цариградския вселенски патриарх - получавал е от последния църковно миро и предложения за кандидати за откриващите се бързо една след друга епископски и митрополитски катедри, вероятно е споменавал и името на патриарха в богослуженията си. След като Българската църква е била в състояние да избира канонично своя църковен глава в синода на българските владици при съобразяване с волята на владетеля, вероятно Цариградската патриаршия е утвърждавала избора на българския архиепископ - без съмнение едно чисто формално правомощие. Това положение на Българската църква се запазило до втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г., когато била прогласена автокефалията (независимостта) й, а църковният глава - за патриарх.   image Папа Формоза  Престоя на епископ Формоза в България бил кратък, тъй като трябвало да вземе участие на събора в Цариград, след което се завърнал в Рим.  Княз Борис е харесъл много ума на епископ Формоза и го е много желаел за български архиепископ, като е поискал от папа Йоан VІІІ да го постави на този пост, но папата отказал. Този отказ, както и предния за български архиепископ папата да изпрати дякон Мартин (също бъдещ папа) е причината Борис да се отвърне от римската църква. С тези си действивя Рим изпуска българската църква, и всички следващи опити за възвръщането и към Рим се оказват безуспешни.  През 869 година Формоза заедно с епископ Гаудерих ръкополага учениците на равноапостолите св. Кирил и св. Методий в духовен сан. През 876 година Формоза бил низвергнат и отлъчен от църквата от папа Йоан VІІІ (872-882г.), като бил обвинен, че е накарал княз Борис да се закълне, че няма да приеме за архиепископ друг освен него.  Папа Марин І (882-884г.) - бившия дякон, отменил решението на своя предшественик и върнал на Формоза кардиналското звание и епархията на Порто.  През 891 година Формоза станал папа. Той коронясал Гвидо, дук на Сполето за император, а след това през 892г. и неговия син Ламберт. През 896 година обаче коронясал за император и Арнулф от Каринтия – потомък на Каролингите. Тази му постъпка предизвикала недоволство сред сполетанската партия. Следва смъртта на папа Формоза, следва краткото 14-дневно управление на папа Бонифаций VІ. След него папската тиарата поема Стефан VІ (VІІ) (896-897), който бил върл противник на Формоза. Този "велик" римокатолически папа, постъпил "по-християнски" като наредил трупът на покойния папа Формоза да бъде изваден от гроба, да бъде облечен в папски одежди и трупът да бъде изправен пред него "на съд". Формоза бил обвинен в нарушение на църковния канон и бил осъден на низвергване. Били му снети папските одежди, отрязали му трите пръста на дясната ръка, с които благославял и трупът бил хвърлен в река Тибър (откъдето тайно го прибрали близки на покойника).
Недостойната постъпка на папата предизвикала силното възмущение сред жителите на Рим. Няколко месеца след нея папа Стефан бил свален, хвърлен в тъмница, където бил удушен. Следващия папа Теодор ІІ (897г.) погребал отново останките на Формоза в храма „Св. Петър”.


Използвани материали:  
1. Иван Груев в http://www.pravoslavieto.com 
2. Т.Тотев, За образите върху три медни печата от Преслав



Гласувай:
5



1. virtu - Благодаря за
08.09.2011 09:39
изчерпателния разказ ! :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 1379138
Постинги: 73
Коментари: 533
Гласове: 643
Архив