БЪЛГАРИТЕ В ЕВРОПА При изследванията на древната ни история е без значение дали ще започнем да търсим данни от Русия, Монголия, Китай, Казхстан, Корея, Иран, Украйна, Румъния, Молдова, Беларус, Италия, Турция, Гърция или България, ние навсякъде ще открием следи от Българската култура и именно това прави толкова спорен момента с произхода на Българския народ.
Науката е доказала, че историческият път на българите е бил доста сложен и са натрупани вече много данни че държавността при ранните българите в Европа може да се търси още през II век (според именника на вългарските владетели - в ср. на II век). Но в реултат на азлични причини, български групи са се разселвали по всички посоки ппе почти цялото I хилядолетие от н.е. Преселенията са факт, а днес редица съвременни народности от бившия СССР - от Татарстан,  Чувашия, Кабардино-Балкария, Казахстан, Азербайджан и др. твърдят, че са потомци на древните българи. Прониквайки на запад българите създават редица ранно-държавни формирования (независими или полу-независими) от типа на т.н. "вождества", които по същество са с доминантно-водещо ядро от група (пра)български племена, вождът на най-силното от които е владетел. Тези държавни формирования са с една относително-условна централизация, при която властта на племенните вождове по места е автономна до известна степен спрямо централната власт и които вождове са били членове на съвета, в който владетелят е бил най-главен.
Латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Източниците от европейски произход сочат преселване на български групи и в Бавария, Ломбардия, Унгария.
Самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората голяма българска миграционна вълна, през 60-те години на VII в. когато се появяват групи българи, водени от Кубер, Алцек и Аспарух.
Изтласквайки източните и западните римляни зад Балкана и Средния Дунав, българи и хуни подкопават политико-икономическата мощ на Римската Империя, а чрез Първата Велика Битка на Народите през 451 г. и последвалия я военен поход на територията на Италия, по време на който хуни и българи превземат и разрушават около 20 крепости, българите с техните съюзници я обезкървяват и съкрушават нейната военна мощ, в резултат на което след не особено продължително време Рим пада и на мястото на робовладелския строй се установява новият феодален строй в историята на човечеството.
Поради което може да се приеме, че българи и хуни донасят и реализират НОВ ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ ЗА ЕВРОПЕЙСКИТЕ НАРОДИ!
В различна степен и с различен относителен дял Българите взимат участие в ЕТНОГЕНЕЗИСА НА РЕДИЦА ЕВРОПЕЙСКИ НАРОДИ:
1. На азерите, балкарците, осетините (както и на по-голямата част от кавказските народи и на приволжките угрофински народи) - с висок относителен дял - главно по линия на волжските българи или батбаяновите (черните) българи;
2.  На поляците, и чехите  – със средно висок относителен дял по линия на ескелите (шкеите).
3.  На сърбите, хърватите - на хърватите с висок относителен дял през българите и кутригурите в аварския каганат, а сърбите, от VIII до XIII век са под пряко или косвено българско влияние. Те усвояват българската азбука и писменост. Според император Константин Багренородни разделените и враждуващи помежду си сръбски племена в течение на векове не са били в състояние да създадат унитарна държава. Многобройните им княжества стават лесна плячка за чужди завоеватели. Единствено включването им в българската държава през VIII – XIII век опазва сърбите като народностна категория поради близостта на двата народа.
4. На маджарите - с висок относителен дял - в миграцията си те се свързват първо с волжките, после и с черните българи. Предполага се, че увличат със себе си част от прабългарското племе на есегелите (секелите). За рода на Арпад се смята, че е с прабългаски произход. Според унгарските професори Петер Липтак и Ласло Лигети от династичния род Дуло произхождат Аспарух и основателят на унгарската държава Арпад. Днешните унгарци се явяват частично и потомци на аварите, които са населявали Панония няколко века заедно с българите. 
5. На русите, украинците, беларусите - със сравнително висок относителен дял поради черните (батбаяновите) българи.
Княгиня Олга, съпруга на Княз Игор и майка на известния Светослав Киевски, е от български произход.
В “Тверската летопис” е отбелязано, че и жената на Княз Андрей Боголюбски също е българка.
Специално при русите, след татаро-монголското нашествие и гибел на Волжска България много от българките князе и боляри, приемайки Светото Кръщение, преминават на служба при руските царе и императори, така че с български произход са немалко от по-късните руски аристократични родове, дали сановници, пълководци, интеллектуалци, артисти.
6. На арменците - с над среден относителен дял - според древната арменска география Ашхарацуйц основана на данни от Клавдий Птолемей (II век) и Мар Абас Катина (ок.III в.), по време на арменския владетел Аршак българите са населявали земи близо до Кавказ. След размирици в планината, част от българите, водени от Вананд (Вунд) се преселват на юг в Армения. Тук очевидно се има пред вид арменския владетел Аршак I (128–115 г. пр. Хр.), тъй като следващия арменски владетел с това име - Аршак II (364–382 г.) е живял около 100 г. след Мар Абас Катина.
Проф. Петър Добрев (в "Древните българи през погледа на арменските историци и географи" в "Българи и арменци – заедно през вековете", София 2001) публикува многобройни новооткрити факти, че българите на Вананд са били значим и активен фактор във важни събития от арменската история с религиозен и военен характер далеч преди времето на Аршак II.
Факти за присъствието на българите в Армения още за през I век пр. Хр. привежда и проф. Атанас Стаматов (в "Tempora incognita на ранната българска история", Изд: МГУ "Св. Иван Рилски").
7. На немците - главно по линия на готите и баварците, които са били в продължително съжителство с древните български етнически групи по две линии:
а) при дългогодишния общ живот с готите в Иточна Европа, описан от Йорданес в 6 век. Също и по-времето и непосредствено след разпадането на Хунската Империя на Атила, в чиято състав са били и готите и българите. 
В рамките на Хунската империя германските родове и племена се намират в най-тясно сътрудничество и взаимодействие до степен на симбиоза с българските родове и племена; техните вождове и старейшини са били сред приближените на “щедрия и великодушен Атила”, какъвто е описан в започналите да се пеят още тогава и възможно лично пред него (според иворите) германски епическо-геройски песни.
б) още от XVI век баварският историк Авентиус застъпва тезата, че българи и баварци имат общ произход, като между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Данни за това са открити в древен пергаментен свитък, който Авентинус открил в хранилището на катедралата в Регенсбург. Това отговаря и на другите налични известия, като друг древен ръкопис в манастира Мелк, в който се казва: нориките (баварците) били дошли от района на Армения (Проф.Фрицлер - "Общ произход на Баварците и Българите").
8.  На румънците - с много висок относителен дял - по линия на оцелелите романизирани даки и последващото смесеното население - даки, готи, сармати, славни и прабългари-кутригуи до VІІ век. Голма част от теритоията а дн. Румъния влиза в българската държава след VІІ век, които след XV век са се трансформирали от българска провинция в самостоятелни държави - Влашко и Молдова. Известния оксфордски професор Н. Дейвис, в своя капитален труд "История на Европа" разглежда територията на дн. Румъния като част от Дунавска България, още от времето на Аспарух.
9. На италианците - с много висок дял, поради многократно настанявалите се групи от древните българи през ранното средновековие. Срещат се български селища и благородници с български произход чак до 12-13 век в различните документи от Северна Италия. Има град Булгария край Милано, град Булгарограсо в провинция Комо. В архивата на град Касино в Италия, между другото, се среща и един документ на император Фридрих II от 1249 г., в който са изброени народите на империята по следния начин: лангобарди, франки, сарацини, унгарци, българи, англичани, фламандци, гърци, сполетани, маркиджани, тоскани и пр. Припомняки си, че България по това време е била независима държава управлявана от цар Михаил Асен, то споменатите българи, явно не са тези от Балканите, а други - заселили се в Италия през изминалите векове. 
а) Първите български преселници в Италия
За тях споменава италянския историк Паоло Варнефридо, че са дошли в 568 г. в съюз и под началството на лангобардския крал Албоин. Тази дата е единствена, за която има исторически сведения за първо настаняване на българи в Италия, но е твърде вероятно и преди това да е имало други преселници българи в Италия, защото в една важна бележка на папа Григорий Велики се казва следното: "Блаженнят Пиетро Булгаро, свещенник българин от латински ритул, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г. в Салусолла (Италия)...". Тази бележка дава основание да се мисли, че и преди това е имало преселници българи в Италия в по-малки групи и изглежда само в северната й част, но все пак те са били познати вече в тази страна, за да може да стане един от тях чак кардинал.
Може би още около или малко след 470 г. вследствие на разпадането на хунската империя след смъртта на Атила, българи са се заселили в Северните части на Италия.
Това показва и името на древния град Булгария край Милано.
б) Настаняване на кан Алцек в Италия 
За самият начин на това настаняване има различни данни, но най-точни са тези в хрониката на Паоло Варнефридо:
"...В това време (667 г.) кхагана на българите Алцек, не знам защо напуснал родината си, влезе мирно в Италия и се представи с всичките си хора на крал Гримуалд, постави се на негова служба и поиска да се настани на негова територия. Последния го отправи за Беневент при собствения си син Ромуалд, на когото заповеда да му даде места, където може да живее със своя народ. Ромуалд го прие сърдечно и му предложи обширни области, останали до тогава пусти, като Зепино, Бояно, Изерния и много други градове с техните земи, предписвайки му да изостави досегашната си титла на кхаган, а в бъдеще да се нарича "ГАСТАЛДО". 
Тази хроника показва, че настаняването на Алцек в Италия е станало съвсем мирно и приятелски, което може лесно да се обясни, както и причините за дохождането му в Италия.
Самият град Беневенто не е бил даден на българите, защото той е бил седалище на лангобардския дук - управител на областта.
Алцек уредил като своя столица сегашното градче Канталупо ди Бояно.
Според Д"Амико името "Канталупо" иде от българското навание "Кан-телепед" т.е. резиденция на кана, защото Алцек, въпреки че за лангобардите е станал гасталдо, за българите сигурно си е останал до края кан.
Относно името "гасталдо" според Д"Амико, то означава губернатор. При настаняването си в тези области, българите са получили пълна свобода и известни привилегии, но не и автономия, каквато не е била допустима в централизираната лангобардска държава.
Д-р Д"Амико изчислява, че в началото на мин.век има към 700 селища в Италия от български произход с едно население между 1,400,000 и 3 милиона души.

• ПОДУНАВИЕТО 

През 284 г. днешна Добруджа се превръща в гранична за Римската империя област. При административната реформа на император Диоклециан (284-305) земите на областта са поделени неравно между провинциите Долна Мизия с главен град Марцианопол (Девня) и Скития с център Томи (Констанца), която заела по-голяма част от тези земи. Всъщност още у Страбон може да се срещне понятието "Малка Скития", обозначаващо днешна Добруджа, за разлика от същинската Скития (земите отвъд Дунав), които били много трудни и скъпи за охраняване. Така една част от населението от същинска Скития било преместено в под-дунавието.
След 376 г. земите на дн. Добруджа настанало време на голямо разорение, което започва, когато вестготите получават място за заселване на юг от Дунав. При Дуросторум те преминават реката и започват да чакат за настаняване. Амиан Марцелин съобщава, че военните и административните чиновници, натоварени с посрещането и настаняването на вестготите, решили да забогатеят в удалия се случай, като започват да продавали на гладуващите вестготи кучешки трупове за храна срещу роби. Както обикновено се случва, търпението има своя край. Готите превръщат разбиването на местните римски гарнизони в обикновено клане. Безпощадно са опустошени провинциите Долна Мизия и Скития.
Поражение римските легиони претърпяват и през следващата 377 г. при Салици. Още по-лошо поражение се случило при Адрианопол (Одрин) през 378 г. година - когато загива самият император Валент.
През 384 и 386 г. нови мащабни готски маси преминават вече пропуканата отбрана.
За да спре нашествениците, които започнали да форсират дунавското устие с 3000 лодки, начело на значителна войска император Теодосий сам престигнал. Този път военните действия били с успех за императорската войска. Относителното спокойствие продължило до 441-442 г. когато е първото хунско нашествие по-тези земи.
Древните българи започват да се заселват днешните български земи още в 5 век. За българите, като за местно население на Балканите ги описва и Йоан Антиохийски, който пише, че около 480 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи с “тъй наречените българи”, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие. Зенон бил притиснат от двамата съюзени готски владедетели с еднакво име - Теодорих, които владеели Тракия и заплашвали столицата. Някои учени дават указания, че българите пребивавали някъде североизточно от Кавказ. Здравият разум обаче трудно би приел как е възможно Византия да търси помощ от толкова далечна страна срещу остготите при р. Морава? Сабиниан успял с разни маневри да изгони Теодорих, сина на Теодомир, от днешна Албания, без обаче да го унищожи. Вероятно причината за "маневрите" е нежеланието на българския воевода да воюва срещу родственици. Явно така я е изтълкувал и имп. Зенон - той изпратил убийци да убият Сабиниан. Накрая Теодорих и Византия се съюзяват и нападат илирийските българи, които се предвождат от сина на Сабиниян Велики, който също се казва Сабиниян. Сражението е станало в 504 г. на р. Морава, при днешна Кюприя. Българите  са разбити. През 515 година българският владетел Виталиян повежда обединените войски на хуни и българи срещу Византия, като достига до Цариград. За да се защити, император Анастасий изгражда наречената на него Анастасиева стена. През следващите десетилетия българите завладяват значителна част от Балканския полуостров и образуват основното население в днешните български земи. Още през 507 година българите се заселват в Македония, наречена Долната земя. Според родения в Тракия готски историк Йорданес, роднина на остготския крал Теодорих, кживял по земите на дн.България. В неговата книга De origine actibusque Getarum (За произхода и делата на готите), написана около 551 е основен източник за ранната история на готите. Тий споменава, че по брега на Черно море живеят българите: "Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt" и пояснява на Равенския козмограф, че в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят.
Още през V век българите започват да се заселват и в Панония. 
В началото на V в. български войни нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е описано от Павел Дякон и Фредегарий. Акад. В. Бешевлиев дава годината 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тези абсолютно синхронни сведения с хунското нашествие в Европа дава основание за извод, че воювалите с Агелмунд българи са били част от хунскота империя. 
През V в. в съюз с хуните българите престигат в земите на Централна и Източна Европа, и изграждат могъщата империя. Поставил на колене Константинопол и Рим, Атила остава в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). 
Народите в хунската империя са имали статут на васали, един вид подобни на федератите в Римската империя. Готският историк от VI в. Йорданес споменава, че остроготите са имали собствени владетели, докато са били хунски народ до към 455 г. Така и българите са имали собствени владетели.
В 453 г. внезапно умира Атила. По-големите атилови синове увлечени в раздори около подялба на наследството. Готите възстават и империята се разпада. В продължение на близо две десетилетия хуните водили много битки с готи, с византийци и др., но въпреки това били изтикани от Централна Европа. В бой загива Елак най-големият атилов син, след него погиват и други от братята му. Елмендур и Улциндур се заселват с отрядите си в днешна Северозападна България.
Ернаk пък се изтегля към Скития, където успява да организира държава с българските племена, намиращи се в черноморско-азовската област. Така и Ернак е описан в "Именника на българските князе", като княз Ирник. Легендата гласи, че Атила е от рода Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи (Златарски) твърдят, че е от друг род. Според Рънсимън, Златарски не е прав, понеже няма никакви данни да НЕ Е от рода Дуло. Във всеки случай името на атиловия най-малък син Ернак е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. “Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.”
Рънсиман в книгата си „The history of the First Bulgarian Empire” изследва в нарочно Приложение ІІІ много пълно и доказва, че Ернак сина на Атила и Ирник от "Именника" са едно и също лице.
Така за западната историческа наука през ХХ в. (Бюри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) Ирник от „Именника на българските князе” е едно и също лице с Ернак, третият син на Атила, чието име става известно от Приск Панийски, който вижда през 448 г. Ернак като малчуган в лагера на Атила в Панония.
Виждаме, че подобно на Авитохол и Ирник е обожествен като личност в „Именника", и на него са приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. И в това няма нищо случайно, тъй като още като дете на Ирник е било предопределено да стане велик владетел съгласно едно пророчеството, за което разказва Приск. На въпроса на Приск, когато е бил в двора на Атила, защо Атила се е отнасял така мило към малкия Ирник, един от присъствуващите на царската трапеза е отговорил: “Гадателите предсказаха на Краля, че неговият род ще прекъсне във всичките му деца, а само Ернак ще го продължи; това е причината за неговата нежност: той обича в това дете единствения извор за поколението си.”.
След разпада на хунската империя, една голяма част от българите, останали да живеят в Панония и в земите на северозапад от Карпатите. Вече освободени от хунската хегамония те продължили да участвуват като самостоятелна сила в живота на Източна и Средна Европа. Постепенно тези българи започнали едни системни нападения на юг от Дунав, а от началото на 6 век са и първите трайни заселения на българи на Балканите. Казаното по-горе води до извода, че след разпадането на Хунската империя на територията на днешна Войводина е била образувана Българска държава. Годината на образуването и не е известна. Според някои предположения това може да е след разгрома на хуните в 454/455 година, според други най-късно до 480 г., когато император Зенон иска помощ от българите. Може да кажем спокойно, че в тази държава са влизали освен българи, така и местното население, което е населявало заедно с българите тези земи. В това отношение нещата са по същия начин, както и по-късно в държавата на Аспарух. През 512 г. на император Анастасий (491-518) се наложило да нареди построяването на т. нар. "Дълга стена" от Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море с обща дължина около 126 км, широка 3,30 м, висока до 5 метра! През 515 година българският владетел Виталиян повежда обединените войски на българи, съюзени с хуните срещу Византия, като достига до Цариград. За да се защити, император Анастасий изгражда наречената на него Анастасиева стена. През следващите десетилетия българите завладяват значителна част от Балканския полуостров и образуват основното население в днешните български земи.
Подготовката за българската колонизация ще тече чак до втората половина на 8 век, когато тук ще е люлката на една от първите и най-мощни средновековни европейски държави - Дунавска България.
По време на управлението на Юстиниан I (527–565) за защита от нападенията на българи, хуни, авари и други "варварски" племена са построени над 300 крепости в три защитни направления (по Дунава, по Балкана и в Тракия и Родопите), подновени са крепостните съоръжения на съществуващите градски центрове, строят се нови укрепени градове (530–533г).
Прокопий Кесарийски отбелязва за голямо нападение на българи от Адреатическо море до Константинопол през 540 г., когато достигат до Тесалия.
Има текст от Манасиевата хроника, където пише, че по времето на император Анастасий - (около 495 г.) българите са минали Дунава при Видин "и огромни и многочислени заеха долната земя".
През 505 г. целият изнемогващ диоцез Тракия, включително провинциите Скития и Долна Мизия, получават значителни данъчни облекчения, но от началото на VI в. нови масови нахлувания, включително славянски и прабългарски, окончателно унищожават спокойствието в областта.
Още през 507 година българите се заселват в Македония, наречена Долната земя. Според родения в Тракия Йорданес - остготския историк, рода на остготския крал Теодорих, живял в земите на дн.България. В неговата книга De origine actibusque Getarum (За произхода и делата на готите), написана около 551 е основен източник за ранната история на готите. Тий споменава, че по брега на Черно море живеят българите: "Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt" и пояснява на Равенския космограф, че в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят.
През 540 г. се провежда голямо нападение на българи на Балканския полуостров на широк фронт – от Илирик до Дългата стена. 
През средата на 6 век се активизират прабългарите от Прикавказието. Сред тях се открояват две племена - кутригури, утигури (оногондури).
В 550 г. византийските дипломати предизвикали война между тях. Кутригурите понесли тежко поражение и част от тях били принудени да се преселят в Тракия.
През 558 - 589 г. вече съвзели се, преминават Дунав, предвождани от Заберган, отправяйки се в три посоки организират неуспешно нападение срещу Константинопол. 
На завоюваните земи се образува Аварския каганат. Заедно с аварите там се установяват и част от подчинените преди това от тях българи - кутригури. Последните се смесват с панонските българи.
През 562–565 г. северно от Черно море - между устията на реките Сава и Драва се създава Аварски хаганат. В него се включват българските племена на утигурите и кутригурите. Пратеници на лангобардите предлагат на аварския предводител Баян съвместна война срещу гепидите. Той приема и през 567 година държавата на гепидите бива унищожена, а за тях повече не се появяват никакви сведения. Панонска България също губи своята независимост. През 568 година лангобардите напускат Панония, за да нахлуят в Италия. С тях заминават и част от панонските българи. Те са може би първата вълна българи, които вземат участие във етногенезиса на съвременния италиански народ. В следващите години византийските територии са нападани от аварите.
Българите откриват консервирането на месото под седлата, а определено високо ниво на развитие при тях бележи и млекопреработването, краен продукт от което са киселото мляко, сиренето и кравето масло. 
През 567–568 г. са завладени приазовските и каспийските българи от Тюркския хаганат.
Идва 568–569 г. когато пък група панонски българи, включени във войската на лангобардския крал Албоин, се заселват в Северна Италия.
През 581–582 г. след междуособни борби Тюркският хаганат се разпада на Източен и Западен. Българите остават в Западнотюркския хаганат. 
През 631 година, българските племена постигат политическа независимост. Кубрат от племено на оногундурите, обединява прикавказките българи под своята власт.
През 7 в. многобройни хазарски пълчища застрашават Старата Велика България.
Около 660 г. умира Кубрат (Курт-бат).
Следва разцепването на Велика България - междуособната война на братята, която отслабва държавата и дава шанс на хазарите да я завладеят.
Най-големият син Бат-Баян остава със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглят българските племена към нови земи.
Котраг, втори син на Кан Кубрат и брат на Кан Аспарух, заедно с част от българите напуска територията на бащината си държава и се заселва в района на Средна Волга (наричана още Болга, по името на българите). Там той поставя основите на Волжка България със столица Велики Болгар, която за кратко време се превръща в могъща и просперираща държава, наричана от летописците “страна на градовете”.
Археологическите проучвания показват, че тук са съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове, сред които са Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан. Процъвтявало традиционното българско земеделие и занаятчийско производство.
С основната част от българите Аспарух се насочва към делтата на Дунав.
Около 662 година се настанява по-поречието на Дунав в т.н. Онгъл. Малко по-късно започват нападенията над провинция Мизия, част от Византия.
След решителна победа над Византия Аспарух завладява Мизия, където премества държавната си столица, и се остановява в Плиска.Позорният договор за Ромейската империя, подписан в 680 г. бележи края на една война, а не някакво начало.
Около 662 г. една група от българския народ под водачеството на най-малкия кубратов син Кан Алцек(Алциок) се заселва в Молизе, Южна Италия.
Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. 
Романизираните даки са също облагодетелствувани от появата на Дунавска България, включваща тракийските земи на Юг от Дунав, Македония, днешна Сърбия, Албания, днешна Северна Гърция, Панония и Трансилвания.
Романизираните даки, изоставени от Римската империя, са понесли тежки загуби между III и VІ век от авари, готи, хуни и ранните българи настанили се в Панония.
По планинските склонове на Карпатите оцелите са няколко хиляди семейства - овчари. Именно в Българската държава те намират спасение и възможност необезпокоявани да се развиват и да нарастват демографски в течение на близо хиляда години. 
През XIV век, когато българската държава на Юг от Дунава пада под властта на турците, административните области на Север от великата река се трансформират в самостоятелни държави (Влашко и Молдова). Дълго време владетелите им носят българския титул Войвода. Държавния и църковния им език чак до XIX век остава българският.
След подписване на мира между император Константин Погонат и Аспарух, Византия се задължава да изплаща трибут (данък) на България. През цялото време Византия му плаща, дори и по-късно, след Погонат, количества злато.
След решителна победа над Византия Аспарух завладява Мизия, където премества държавната си столица, и се остановява в Плиска.Позорният договор за Ромейската империя, подписан в 680 г. бележи края на една война, а не някакво начало. 
За Византия, Аспарух е син на Кубрат, който още с император Ираклии е сключил договор като равноправен владетел. Тогава Дунавска България е приемана за продължител на Велика България, а не за нова държава.
Известен факт е, че Византия е плащала на един от ранните ислямски владетели дневно по 1000 златни солида = 365 000 солида годишно - да поддържа армия и строи крепости, за да пази южната граница. По същия начин плаща и на Аспарух, парите за българите са били предназначени да пазят границите на империята от Север. Хроника Свида пише: „Юстиниян Ринотмет особено разбогатя Тервел, архонта на българите".

• ЕЛЕМЕНТИ ОТ МАТЕРИАЛНАТА КУЛТУРА

Стопанската история на древните българи е доказала, че сме имали много добре развита производствена дейност. Поради това, на името на българите са били наречени много стоки, изделия и предмети: обработена кожа юфт, вид кожени ботуши, сорт пшеница, златарски изделия, музикален инструмент, зеленчуци и храни.
Строителство. То е един добър пример за високите цивилизационни умения на древните българи. Арменския географ Захари Ритор още в 4 век отбелязва, че от народите, живеещи на север от арменците в Кавказ, само българите имали каменни градове. Арменският географ не е излъгал - още с идването си на Балканите българите строят отново градове със сгради и крепостни стени от камък - Плиска, Преслав, Дръстър, Мадара. Предположението, че на каменно строителство българите са се научили от пленени или избягали византийци, не е състоятелно. По това време (от векове преди това) Византия строи с дребен ломен камък и с тухли. Достатъчно е читателят да види две оцелели византийски сгради в центъра на днешната ни столица София - църквите „Св. София" и „Св. Георги". Докато българите строят сградите си от огромни квадри с тегло от неколкостотин килограма. Това е непознат вид строителство в тези географски ширини, но отлично известен в регионите около и в прародината на древните българи.
Велики Преслав. По времето на цар Симеон българите изграждат дворцовия комплекс във Велики Преслав, който няма аналог в Европа и с някои свои елементи, като напр. наличието на цитадела, е продължение на строително-архитектурната традиция от Предна и Средна Азия, а пренос на архитектурно-строителни елементи от този регион като че ли се наблюдават и при изграждането на българските светилища - капищата. 
Златната църква във Велики Преслав (възстановка)
Построена през епохата, която по-късно се нарича Златен век. По времето на цар Симеон (893-927) Преслав е провъзгласен за княжеска резиденция и столица на България. По своя блясък и красота той съперничи дори на Константинопол. Сред това величие със своята неповторимост се откроявала Златната (Кръглата) църква. Мястото също не е подбрано случайно – построена е на височина над река Тича, недалеч от двореца на българските царе и Вътрешния град.  Плиска. Първият напоителен канал в средновековна България и уникална покрита улица, строени в края на 8-и в., са разкрити от археолозите в древната столица. Тези находки са поредното доказателство опровергаващо доскорошната теория за византийско влияние в градската култура на езическа България.  
Археолозите разкриха и улица, широка 3-3,5 метра, която води от владетелската резиденция до външната крепостна стена. Край пътя са намерени отвори за дебели стълбове, което води до изводите, че централната улица е била покрита. "Това е факт, който е без прецедент в досегашните изследвания, и който ни навежда на мисълта, че трябва да търсим нови източници за нашата ранносредновековна градска култура. Тук, византийското влияние, което най-често беше в основата на нашите обяснения за генезиса на градската култура, трябва да бъде отхвърлено", посочи ст.н.с Павел Георгиев от Археологическият институт към БАН.
Второто разкритие е открит напоителен канал, вкопан в естествената скала. Той довеждал вода от язовирно съоръжение, за нуждите на селското стопанство. 
"Такова съоръжение досега не е откривано нито в Плиска, нито в ранносредновековна България, бих казал и в цяла ранносредновековна Европа", подчерта специалистът.
Дворците, крепостите, стопанските сгради (Чобанов, 2006)и храмовете (Дончева, 2002: 73-93) от езическата епоха имат голямо сходство със съвременните или предходните им от района на Салтово - Маяцк, Кавказ, Персия, Волжска България и Памир. Специфичният трислоен модел в строителството на временни укрепления, крепости и градове, който  българите въвеждат и в следващите векове утвърждават в цялата държава (Плискова, Преслав, Ловеч, Враца, Велбъжд, Мелник) има пълно подобие във Волжска България и Иранския Изток. Имали са силно развит религиозен култ от предзороастрийски тип със жреческо съсловие от колобри, монументални храмове и планетарна система от божества, центрирана около един главен бог – Слънцето. Българските светилища в Плиска, Преслав и Мадара имат своите прототипи в Средна Азия в лицето на кушано-персийските храмове (by B. BRENTJES).
Няма степен народ, живял на коне и в юрти, който изведнъж да се е установи някъде и да е започне да гради монументални каменни строежи и то не с местни строителни техники. Това строителство, толкова скоро след установяването на Аспарух показва българите като градски тип цивилизация с високи умения и това, че се установяват в земи, където от преди са се заселвали техни предци и са живели също улегнало - земи смятащи ги за свои!
Железарство. Военно дело. Отличното въоръжение на българите, за което са били нужни тонове желязо и майстори, означава и рудодобив, металургия, и майстори, знаещи как се добива и обработва суровото желязо и да изработват прецизни оръжия и земеделски сечива. Говорим за процеси на високо технологично ниво, които само оседнала цивилизация от градски тип би могла да разработва и използва подобни рудодобивни и метало-обработвателни техницизми, които сигурно са се пре-предавали в рамките на някои от богатите аристократични родове.
Българите например запознават европейските военни с бронираната конница, и с нейните бойни възможности, с пластинчатия лък, с извитата сабя, с твърдото седло, със стремето и с -талигата, които европейците възприемат и въвеждат в своите армии, като специално римляните и византийците реорганизират войската си за да въведат бронираната конница като нов вид въоръжени сили.
Българите също донасят на европейците извитата стоманена сабя, технологията за производството на която те откриват и усвояват или от китайците, или може би дори още преди контактите си с китайците, които наистина през Късната Античност познават многопластовото изковаване на разсичащи оръжия. Ако приемем доколкото българите още в прародината си Минусинската Котловина през ІІІ-ІІ хил. пр.Хр. овладяват металообработването и благодарение на това жънат с бронзови сърпове, то трябва да се и допусне, че китайците възприемат тази технология от българите, заедно с редица други още нововъведения за тях специално във военната област. От края на 4 в. сабята като нов вид разсичащо оръжие започва да се заимства от съседите на българите в рамките на Хунската Империя, докато преминава у всички племена, на основата на които се изграждат по-късните западноевропейски народности, именно поради което и в езиците на почти западноевропейски народи се заема и среща и съответната българска дума наименование на това страшно за времето си и за самите европейци оръжие.
По онова време сабята наистина е страшно оръжие и технологията на нейното производство, закаляване и заточване се знае само от българите, видно от носещите се легенди, че хуните закаляват сабите си, като хвърлят в огъня млади жени в напреднала бременност и когато те се изпекат до определена степен, разпарят коремите им и закаляват сабите си в нагорещените тела на неродените им деца.
Българите савири от първата половина на 5 в. в състава на хунската войска на Атила изумяват византийците с уникалната си и непозната за тях крепостно-обсадна техника и технология, благодарение на което южно от Дунав остава непревзета само една-единствена крепост.
Българите донасят в Европа сасанидо-персийската ризница, която е по-различна от съществуващите по това време римски ризници, и такава носи кан Омуртаг на портрета си от Златното съкровище от Наги Сент-Миклош.
Златарството. На много високо ниво на развитие достига при древните ни предци златарството, достатъчно показателен пример за което са Блюдото за хранене на кан Денгиз, Блюдото за хранене на кан Аспарух и Златната кана на кан Омортаг, като последните произведения на това златарство в лицето на Златното съкровище от Наги Сент-Миклош като цяло по художествена стойност се нареждат на второ място след Златото на Фараоните и преди прочутото Кубратово злато в руския Ермитаж.
Добив на сол. През Ранното Средновековие северните владения на българите имат или крият извънредно големи богатства, най-ценни сред които са солните области около р. Марош, благодарение на които българите се издигат и застават на нивото на съществено-доминиращ фактор в цялостния обществен живот на цяла Европа.
Свидетелство и доказателство за това е например отправеното през 892 г., чрез нарочен посланик, от краля на Франция, Арнолф до българския княз Владимир Расате, искане българите да не продават повече сол на моравците (Histoire de la Transylvanie), да не говорим за факта, че външнополитическите отношения между българската империя и маджарската държава чак до 20-те години на ХІ в. преминават главно под знака на солта.
Грънчарство. Българите са донесли на Балканите грънчарското колело, като специално при грънчарството те достигат и определена степен на специализация един да изработва съдовете, а друг да им нанася глечта, глазурата и да ги рисува, доказателство за което са и двете отделни думи в старобългарския език – ЗЪДЧИ “майстор на глината, глинар” и ШАРЧИ “майстор на глазурата, гледжар”.
Коренът на втората дума ШАР “глеч, глазура” е китайска заемка в първо-българския език, от което следва, че мигрирайки през един период от 3-4 века покрай китайските граници, българите не само са воювали с тях, но и са осъществявали един сравнително разнообразен културен обмен.
Скотовъдство.  Факта, че българите са имали огромни стада, не означава, че са били примитивни чергари, скитащи се из степите безцелно. При номадизма в животновъдството не се разчита за отглеждането на животните на предварително събиран фураж или на изкуствено отглеждани ливади а на естествената трева - стадата и овчарите изминават понякога доста големи разстояния, преследвайки свежата трева, но в един определен цикъл, в едни и същи територии.
Както и при до възрожденските българи, така и при древните българи овчарите са били не повече от 10 -15% от населението.
Ясно, че през цялото време овчарите са живели в колиби, изграждани от пръти и слама, но семействата им и част от братята и сестрите са живеели уседнало в селища, като са преработвали суровините, идващи от овчарските стада - кожи и вълна. 
Българите имат определени успехи в селекцията на коня, и свидетелство за това е не само добре известният от древнокитайските хроники факт, че първият голям древен български вожд и ръководител, императорът Багатур/Маотун има във войската си цели полкове, които яздят коне само от един цвят – черни, бели, червеникави и др., но също така и това, че те селектират особена порода бойни коне, които доставят на китайците за нуждите на тяхната войска, защото техните са ниски и слаби.
Пренесени в Европа от българите са най-вероятно конете тежковози, които са особено разпространени в Унгария, но се срещат и у нас, главно по Дунав.
Кожарство, Облекло. Необходимостта да се преработват ценните суровини, идващи от стадата, са стимулирали развитието на занаятите кожарство и тъкачество. Отлично обработените български кожи и вълнени платове са занимание на хиляди други българи и с тях народът ни е станал известен още в 7-8 век. 
Мъжките гащи и подвесният колан са донесени в Европа от прабългарите, при идването им като част от Хунската Империя, които са тяхно изобретение още през най-дълбока древност, а мъжките гащи между впрочем много преди това те предават и на китайците, които почувстват нужда от тях, когато реорганизират войската си и въвеждат конница по български образец.
След IV в. подвесният колан получава достатъчно широко разпространение по територията на Европа и се заимства във византийската армия, като има запазен папирус от Фаюмския Оазис от началото на VII в. с разписка от византийски военачалник за получаването на партида "български колани".
Впоследствие изглежда отношението към тези колани се променя, защото в "Тактика" от Псевдо-Маврикий (VI-VII в.) е забранен.
Храни и Хранене. Ако бяха чергари, българите би трябвало да ядат само месо. Но месото, колкото и питателно да е, не е достатъчно за нормалното развитие на човешкия организъм, дори ако към него прибавим и рибата от големите реки (към които по необходимост се придържат стадата), която българите с умение са ловили според византийския хронист Теофан Изповедник в 7 век. Необходими са веществата, съдържащи се в зърнените култури. Тука идва и споменатата  от съвременните ни историографи (Б.Димитров) изненада от откриваните през последните 20-30 год., в чертите на прабългарски селища делви със запазено жито и просо (в южно-руските степи, и в Североизточна България). Анализът на зърното, направен от агрономи, е с изумителни резултати - пшеницата и просото са се оказали високо добивни сортове, които могат да се получат само след многогодишна селекция. Това означава, че българите са имали дълги традиции в земеделието - най-вероятно придобити още в прародината си при Кавказ, където се предполага, че няколко века са живели оседнал или полуоседнал живот. Пак там прабългарите вероятно усвояват и многото други умения от прките си контакти с римо-византийската и персийска цивилиации.
     ***
И така, изследванията на историците и археолозите днес убедително доказват, че през Ранното Средновековие българите са многоброен народ и световна сила, с висока за времето си духовна и материална култура, елементи от която те предават на редица други племена и народи. Материална култура на българите е съставлявала освен собствените постижения, така и някои заимствани чужди цивилизационни умения, които при нужда са били подобрявани и усъвършенствани. Всичко това предполага едно добре структурирано общество и политически контрол.

Поздравления за съдържателното изложение!На действителните исторически събития. Освен гащите, те и календара възприемат от предците ни. Той е свързан със старата религия и окултните практики на кам-бояните(жреците).Китайската митология никак не се връзва с философията и структурата на календара. Затова пък е намерен прообраз, проформа на този календар и в Месопотамия- около 4 хил-пред.Хр.

съдържателни постинги.

А г-н К. Милчев благодаря за комплимента, но и аз доста интересни и най-вече съдържателни материали съм изчел от вас (и не са един и два) в сайта роденкрай, а също и книгата "Хуни и Българи. Един нов поглед".
Така, че признание от вас ме прави щастлив.

По-отношение на календара нямам, лични проучвания в интерес на истината, няколко наши историци така са го представили - за заимстван от китайския (напр.Божидар Димитров в "12 мита ..." и др).

Всъщност Хуните са част от царското племе на Българите- Хоногурите /Хуно-хората/. Част от него са също унгарите /Онгурите,Оногурите/, Англите /Онглите,Оногулите/, Ванандите/Ванадите,Венетите/,
и т.н. Царското племе-това са познатите от античността царски Скити. А правилните имена на двете основни Готски племена не са били "вестготи" и "остготи",а Визиготи /Масагети/ и Остроготи /Острушани/,които идват в Европа от Средна Азия и Памир,където преди това са оставили многобройните Български следи,за които се говори в постинга.

Очевидното според Вас е ала бала!
Покажи ми надписи,храмове,предмети,монети от така наречените от Вас протобулгарски държави!
Къде са били поселищата на българите през 5-6-7 и от къде са нахлували по точно?

С голямо удоволствие 5-7 век, българите са имали 2 държавни формирования, първото е на Панонските българи в територията на дн.Войводина, това са остатъците от хунската империя. В изворите ясно се говори, че император Зенон е поискал помощ от българите. Йорданес също така казва, че българи живеят в Македония , Мизия и Тракия.

Колкото за монети, ясно е че няма монето-сечение, тези племена най-многото да са секли подражателни монети каквито откриваме, но те не могат да се определят от кои точно са.

Втората българска държава е Велика България, на Кубрат, която е в същите територии, където преди това е била хунската държава на Ернак и поради тази причина се води неин продължител. Съвременниците на Кубрат, пишат, че е племенник на хунския вожд Органа, който също е бил патриции, и е оставил Кубрат в императорския двор в семейството на Ираклии. Тази държава дори византийците не я поставят под съмнение. На събора след договора през 681 год, един от присъстващите се изказва, че се е опитал да постигне спогодба още преди войната с България. Съответно, те не възприемат аспаруховата държава за нов политически фактор.
В световната историография като държавно образование се изучава например "държавата на Само", който е бил немски търговец, станал господар на няколко славянски села. След смъртта му се разпада. За ранното средновековие под държавни формирования, не можем да влагаме този смисъл, който влагаме днес.

Какво е държавно образувание през 7 век?
Няма никакъв договор (държавноопределящ)
Хунски вожд бил Патриций ...това показва ,че тия твърдения са манипулативни!
Този поп който казва тази фраза е от губещите на този събор и в кой имаме тема "Булгария"?
Нямането на монети не е доказателство за държавност!
И как тая материална култура която не си ми показал я различаваш от римската?
И по какво я разбра ,че е "прабулгарска"?

За какъв държавоопределящ договор ми говорите? Нито една от готските държави напр. няма "държавоопределящ" договор.
Император Ираклий напротив сключва договор с владетеля Кубрат.
Пасажът на патриарх Никифор гласи:
"По същото време Кубрат, господарят на уногондурите, племенникът на Органа, въстанал срещу хагана на аварите. Той се отнесъл мтого зле с войската оставена от него и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил много подаръци и го почел с титлата патриции..." ГИБИ-ІІІ-294
Титлата патриций е давана на т.н. "варварски владетели" след 6-ти век.
Изворите споменават за български владетели много преди 7-и век.
И щом "поп" наричате един архиерей, явно е колко разбирате - Константинополския събор е бил под патронажа на императора, а свещеннослужителите са основно посланниците през този период.
Константинополската патриаршия открива епископия на оногондурите, за територията на Кубратова България.
Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав".
Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "БЪЛГАРИТЕ ПОДЧИНИЛИ СВОЯТА СТРАНА (ОТЕЧЕСТВО), СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО СИ ПРАВО". От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) точно описва събитието:”…quia Bulgares, qui jure gentile sibi patriam subjugantes”.
Навсякъде по своя път от подножията на Памир и Хиндокуш към различни краища на света, древните българи носят със себе си една силна държавническа традиция. Проф. П. Добрев посочи общо девет
огнища от картата на Евразия, в която се забелязват следи от българско присъствие и от това държавно-образуващо начало - прародината край Памир и Хиндокуш, Кубратова България, държавата на Аспарух, Волжка
България, Панонска България, Куберовите българи в Македония, Алцековите българи в днешна Италия, ранното преселение от прародината към Индия и преселението в първите векове след новата ера към Армения.
А още в средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.) Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата - прохода Дербент (градовете Семендер, Беленджер, Бургур, Балк, Булгар Балк), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите....
А естествено в правото на всеки е да си мисли каквото желае.