Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.10.2011 13:14 - СОФИЯ И ДРУГИ ГРАДОВЕ ЗАПАЗИЛИ АВТОНОМИЯ В РАМКИТЕ НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ХV В.
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 5825 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 24.10.2011 23:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г. и последвалите 10 годишни размирици между  претендентите за османската корона, турската власт на Балканите е била силно разклатена. По-това време местните балкански феодали са организирали акции против мохамеданските нашественици и са  успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч, Лом и Свищов също са били със статут на васални на османците градове, но със самоуправление.
Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров. 
Отделно български феодали са държали владения и във Влашко. Всичко това означава само едно - със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел цар Константин ІІ Асен. Може да се приеме, че някаква държавност просъществува и до по-късно, но това може да се каже не за българската държава, а за самостоятелни феодали, които са останали свободни или под някаква зависимост.
Султан Мехмед І завладява гр. Варна в 1416 г. след като през 1399 г. татарите са го отнели от Добруджанското деспотство, а през 1403 г. е предаден на Византия след споразумение със Сюлейман – единия от синовете на Баязид І, участвал в братоубийствената война за трона.
Изследователя Димитър Маринов (История на град Лом и Ломска околия) доказва теза, че българските феодали са запазили земите си в Лом и околностите (а вероятно и в други части на северозападна България) до връщането на разбитите турци от Виена.
Тогава българите биват изместени за сметка на турските спахии, за които нямало земи.
До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър.
Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена.
В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ.
С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г.

  • ВОЕВОДСТВО ЛОВЕЧ
Би било интересно да се датира и превземането на Ловеч.
Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че “Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”.
Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г.
Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г.
Ст. Попов описва правата, които Ловеч е получил с нарочен ферман от Баязид І, и те били много големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него.
В този ранен период на османската експанзия, султаните са имали интерес да правят васални, местните феодали.
Въпросът бил, че често се отмятали и създавали доста проблеми на султаните, която е и причината за по-нататъчното окончателно покоряване на останалите васални феоди.
Според другия ловешки изследовател Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Според Караконовски след падането на Търново баязидовият син Сюлейман Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко.
Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите.
Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа обаче, възможно е или Ловеч да е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., или по-вероятното е съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево.
  • ВОЕВОДСТВО СОФИЯ
За нач. на 13 век имаме сведения, че в София (Средец) резидира севастократор Александър - брата на цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.).
В ср. на ХІІІ в. в София резидира севастократор Калоян (изрисуван в Боянската църква) и съпругата му севастократорица Десислава.
Феодалите от София са от най-близкото роднинско обкръжение на българския цар и носят втората в йерархията титла след царската - севастократор.
Най-вероятно и статута на София не е като на другите области, а е по-висок и обособен йерархично.
В шпионския доклад до френския крал Филип Добри (анонимен пътепис от 1308 г.) е указано, че "има една империя България, като главен град е Видин начело с императори Шишмани и река Дунав минава по средата на империята".
На границата между ХІІІ и ХІV век е налице някакъв паритет и равновесие между Видин и Търново, не напразно именно видинския владетел Михаил ІІІ Шишман заема престола в 1323 г. (след смъртта на Георги ІІ Тертер), а София (Средец) е останал втори в йерархията със статут след този на двете престолнини – Търново и Видин.
Вече по времето на Иван Шишман, когато е и разделено царството виждаме, че София е втория град на Търновското царство и в него резидира по-малкия брат на Иван Шишман и негов съвладетел цар Иван Асен V.
Така през 1385-86 г. София се управлява от цар Йоан Асен, а по-късно и от бан Янко (Янука).
Някои автори (напр. проф Й. Андреев) идентифицират бан Янко с Йоан Асен V.
Янко е народна форма на името Йоан, а пък в народния епос и фолклор се говори за “цар Ясен” (Ясен от Асен) и “Шишманович Яне” (Яне от Йоан).
В Бориловия синодник, където са изброени най-важните шишманови воеводи няма подобен бан Янко, което също потвърждава версията за това, че става въпрос за едно и също лице.
Който и да е но Бан Янука е пленен от османците, приема исляма и отново се връща в София, отмята се от исляма, убит е от османците, а след това София е овладяна от тях.
Филипо Лоникоро и Бертрандон де ла Брокиер ни съобщават, че към 1430 г. София не е в османски ръце и е предмет на преговори между унгарците и Мурад ІІ.
Има напоследък нови изследвания даващи насока, че зависими банове (т.е. воеводи) на София са били представители на фамилия Шишман и са управлявали в София до края на 15 век.
Известие от “Българска анонимна летопис” дава данни, че чак 1493 г. Баязид ІІ е заел София и екзекутирал “Бан Михаил Шишман”. Това известие е подкрепено от друго на сръбска летопис, където се говори за навлизането на Баязид ІІ в София на 5 април 1493 г.
Някои автори отнасят някъде за след 1526 г. ограничаването на статута на Воеводство София и разтварянето му в централизиращата се османска административна система.
     ***
В края на ХІV в. имаме в София цар Ясен (бан Янко) - очевидно съвладетеля на Иван Шишман - цар Иван Асен V .
До 1385 г. - Иван Асен – съвладетел на цар Иван Шишман, след 1385 г. и васал на османския емир
1399-1403 г. - Георги Страцимир – васал на османския султан
1403-1413 г. - Балша Балшич – васал на османския султан
1421-1454 г. - Радич Сенкон - васал на османския султан
   ?   - 1493 г. - Михаил Шишман
1493-1508 г. - Ради Воевода (РадиВой) – васал на османския султан
до 1526 г.  -  ограничаване статута на воеводството.
Георги Страцимир и Балша.
Дю Канж говори за Георги Страцимир наречен още и Страцинио Балсикио, син на Страцимир (?).
Георги Страцимир (от рода Балша) владеел земите между Скопие и София в периода до към 1403.
През 1386 г. турците нахлули в земите му и извършили безобразия. Георги Страцимир извършил едни дипломатически обиколки или като политически емигрант във оттук точен цитат - "Венеция, оттам избягъл защото приказвал остро срещу делата на тогавашното правителство, като отишъл във Франция, а оттам в Рим. После се убедил, че ще има повече полза да се оттегли в двора на Баязид, от когото би могъл да си възвърне част от земите. Така и направил. И за да му даде силна гаранция за верността в службата си приел мохамеданската религия. Той оставил три деца: Гойко и Иванич, които били починали още докато той бил жив. Имал още и една дъщеря, омъжена за РАДИК САНКОН, син на Сенко и внук на Младен, родом от Загора, който притежавал големи владения в графство Хелмо."
Сведенията на Дю Канж кореспондират със сведенията, които откриваме в много добрата студия на доц. Пл.Павлов - Цар Константин II Асен (1397-1422), където е засегнато известие за "Сарадж".
Наистина може би, в единия случай "Сарадж" се касае за Иван Срацимир (относимо за земи владяни от този Сарадж в Северин и Видин). Другия Сарадж обаче, трябва да е Георги Страцимир.
Този, който става васал през 1386 г. би трябвало да е Георги Страцимир, защото както казва Дю Канж, земите му са покорени от турците в същата 1386 г. А Иван Срацимир, става васал доста преди това.
Освен това в турските извори са посочени Сарадж и Кюстендил - а Георги Страцимир и Константин Деян са владетели на съседни владения.  
След смъртта Георги Срацимир вероятно земите са му преминали към някой племеник (според някои сина му) Балша Балшич, който ги е владял до 1413 г.
След това дали при липса на други наследници след 1413 г. или пък заради оказана подкрепа на Балшич за неуспял претендент за турския престол, но земите му са поети от бившия зет на Георги Страцимир - Радик Сенкон - бивш защото още 1399 г., приживе на Георги Страцимир, умира дъщеря му – съпругата на Радик.
Радик после е женен още веднъж, но не се знае коя е втората му съпруга.
Български произход може да се търси на самия род Балшичи.
Те са владеели земи с български демографски състав и български държавнически традиции.
Посочвайки последното, следва да се има предвид, че в тези райони към средата на ХІV век са били управители владетели от близкото обкръжение на Елена Българска – съпруга на Стефан Душан.
След смъртта на последния, тези земи се отцепват, като в тях стават независими владетели приближени на Елена Българска, сама преместила седалището си в град Сяр.
Това са Мариян (Марнян) - личния ковчежник на сестрата на цар Йоан Александър и наследниците му – Вълкашин, Углеша, Крал Марко; Балша и наследниците му – Георги Страцимир, Балша ІІ, Балша ІІІ; Йоан Комнин Асен – деспот на Валона, брат на Елена Българска и Йоан Александър; към средата на ХІV век в района е било и владението на воеводата и деспот Момчил (поч. 1345г.), преди това вероятно управлявал и в Пирот.
Воеводата Радич (Радик Санкон)  
Дю Канж указва, за Радик: "...РАДИК САНКОН, син на Сенко и внук на Младен, родом от Загора, който притежавал големи владения в графство Хелмо.".
Ясно, че дядото Младен е от род от Загора.
А "Загора" в западноевропейската терминология е България.
Това е известно и е указано и от самия цар Иван Александър.
В грамотата на цар Иван Александър (1331 -1371), която дава на Венецианската република пише: “…..Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България с Веницианската сеньория от 1346 г....”.
В друга грамота четем: “... господин Императора на Загора Александър...”.
Внукът му - Фружин Асен също е "господин на Загора".
Отпада вариант под Загора да се има предмид "Захълмие", защото тогава нямаше да се дублира същото с добавката, "който имал големи владения в графство Хелмо".
Явно дядото Младен е от род от България (Загора), който род се е преселил в Босна и е получил големи владения в графство Хелмо. За баща на Младен се сочи Драган.
Константин Иречек в своята “История на България” посочва Радич “челникъ” сред християнските владетели поддържали страната на Мехмед І в войната за султанския трона през 1413 г.
Радич участва заедно с воеводите Шаин, Михаил и с Георги Бранкович в битката при с. Чамурлий, Самоковско срещу Муса (Муса Кеседжи).
В междуособната война надделява Мехмед І и както многократно е указвано той наградил съюзниците си с големи земи и заживял в мир с тях.
Подръжник на Мехмед е бил и цар Константин ІІ Видински, който стабилизира владенията си именно с този съюз.
Ето как е бил утвърден и Радич за воевода на София (тези земи са били дадени още в края на ХІV в. от султана, на Георги Страцимир). Самия Георги Страцимир е указан за последен български цар пък от Г. С. Раковски.
Най-вероятната идентификация на воеводата Радич е Радик Санкон, зета на Георги Страцимир. Защото имаме данните от 1454 г. в които се казва: ”Мехмед цар плени българския воевода Радич в София.”. Както се допълва, това Мехмед цар направил за “стари грехове”.
Тук има две синхронни сведения, които допълват едно такова твърдение: В 1432 г. Висконти - посланика на миланския дук от името на император Сигизмунд преговаря с българите, да се върне цяла България до София под властта му и да убият всички турци в земите си, щото той не искал да се заеме с това лично (Бертрандон де ла Брокиер).
Явно с кого е преговарял Висконти - с воеводата, българския първенец, който е имал ресурса да се освободи от всички турци в земите си. Явно тогава е отказал предложението на Сигизмунд отправено чрез Висконти.
През 1443 г. обаче при първия поход на Владислав Ягело и Ян Худиади, при тях се явил български отряд и казали, че доскоро са се биели на страната на султана, но сега искат да се присъединят към кръстоносната войска.
Явно тука Радич се е съгласил да изпълни старото предложение на императора на Свещената римска империя.
При похода съдействат Венеция, Генуа, Бургундското херцогство и Караманското емирство, и е взета София, като войските достигат до Златишкия Балкан. Но поради настъпила тежка зима на Бъдни вечер (24.12.1443) решават да се завърнат по родните си места. Поради това, че много българи вземат участие в похода, Мурад ІІ заселва много турци със семействата им по пътя от сегашния град Костенец до Ниш.
При това при военните действия при прочистването на София от турския гарнизон, града е бил опожарен. 
Предвид горното явно това може да се тълкува, като “стари грехове”.
Султан Мехмед ІІ завзема Константинопол през 1453 г. и вече спокойно може да отдели сили и внимание на някои от “грешните” християнски владетели.
Такъв е бил явно и воеводата на София Радич.
Същата 1453/54 г. султан Мехмед ІІ се насочил на север и след като “овладял България” и Расция достигнал до Смедерево, т.е. очевидно похода му е през София, която в качеството на главен град е овладяна от султана (известие на Мачей Меховски от “Трактат за двете Сарматии”- 1517 г.).
Това отлично кореспондира с известието от сръбската хроника, че същото лято султана откарва в плен Радич (известието е от сръбска хроника от ХV в., в което даже се посочва името на воеводата – управител на България с център София – воеводата Радик - „вь тожде лето Мехмедь царь плени Радича блъгарьскаго войеводоу оу Софии” - Сръбските летописи в Гласник).
Възможно е Радич да не е подкрепил кампанията на султана по превземането на Константинопол и по този начин косвено е подкрепил племенника си по сватовство и последен император Константин ХІ (поч. 1453 г.).
Този факт, както и факта на подкрепата му на първия поход на Владислав Ягело през 1443 г., явно са натежали при решаване на съдбата му от Мехмед ІІ - новия господар на Константинопол.
По този начин Мехмед ІІ е овладял "България с център София" през 1454 г. от зетя на дядото на последните константинополски императори.
Защото българския воевода в София Радич, е зет на велбъждкия деспот Константин Деян, който е дядо на императорите Йоан VІІІ и Константин ХІ.
Дали Радич е убит през 1454 г. Едва ли, ако беше така, може би летописеца щеше да напише несъмнено такава новина. По-скоро е умрял в плен в двора, в столицата на империята.
Има и друго мнение, което идентифицира Радич - воеводата на София с владетеля от сръбско Радич Поступович. Обаче за Радич Поступович се знае, че се е замонашил през 1435 г., така че е изключено той да е "воеводата Радич" от София, пленен 1454 г, от султан Мехмед ІІ.
Още 1444 г. след опожаряването на София през предната година (при нахлуването на кръстоносците) султан Мехмед ІІ премества седалището на бейлербея на Румелия от Пловдив в София, където остава до 1836 г., когато е пренесено в гр. Битоля (дн.БЮРМ). Така за да отговаря София на новата си роля в периода след 1444 г. и най-вече 1454-1456 г. по заповед на Мехмед ІІ (1444-1446 и 1451-1481) започва едно мащабно строителство, появяват се и много чиновници, военен персонал и занаятчии.
В 1467г. имаме софийския първенец Радослав (Мавър) и синовете му Никола и Стихия, които даряват манастира " Св. Богородица" в Драгалевци. На запазения ктиторски портрет са запазени образите на добре облечени благородници.
В 1469 г. по повод пренасянето на  мощите на Свети Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, Владислав Граматик разказва, че в София процесията била посрещната от "богатия и влиятелен благородник" "ктитор Георги".
В "Българската анонимна летопис" пише, че през 1493 г. султан Баязид ІІ екзекутирал "бан Михаил Шишман" и поставил турска войска в София.  Данните са съвсем оскъдни. Предисторията е от Сарандопорския летопис. Спроед него Баязид ІІ през 1491 г. предприел поход до Македония и стоял три месеца в Пловдив. И продължава, стр. 103 - в 1493 г. Баязид дошъл на 5 април в София, 12 дни „прѣбысть и на Коунешь (Конуш?) възврашть се плѣни свою землю за нѣкою сьгрѣхоу”.  Тук вече идва другата хроника, която без да споменава това, казва, че Баязид убил бана Михаил Шишман и поставил турска войска в София.
През 1493г. благородникът Радивой от София дарява Кремиковския манастир. От ктиторския портрет се вижда, че е бил твърде заможен.
През април 1519 г. имаме мирен договор между Людвиг - крал чешки и маджарски, и султан Селим, където на султана окончателно му се признават наред със сръбските и с босненските крепости и : Флорентин (при устието на Тимок), Бдин (Бодон) заедно с цялата област, по-нататък „terra cesaris Sysman” (т.е "Земята на Шишман") c Оряхово, Никопол и Гюргево, освен това долните области с Дръстър, Хърсово и Килия.

image Ктитор Радивой със съпругата си и двете им деца. Снимка Албена Вачева.Според източниците през 1493 г. с благословията на Софийския митрополит Калист, богатия болярин Радивой възстановява старата църква "Св. Георги" и я изографисва в памет на починалите по време на епидемия негови деца - Тодор и Драгана. Техните гробове са били открити при разкопки през 1987 г. Виждаме, Радивой, че е изобразен с типично богато болярско облекло, което потвърждава другите източници за феодалите от София в този период. Този благотворителен акт, който е и благословен от самия митрополит съвпада с годината на екзекутиране на бан Михаил Шишманов /1493 г./. Явно стягането на нов манастир е между първите работи на новия управител /воевода/ на София. Актът на дарението на Радивой е всъщност продължение на средновековната българска христианска традиция да се строи или ремонтира църковна обител при възкачване на престола, но в новите условия.
За името - “РАДИВОЙ”, както е упоменато в надпис от фреска в Кремиковския манастир, наложен в миналото от академичните среди за име на лице.
Обаче, както правилно е посочила изследователката К. Паскалева: “В ктиторската композиция не са посочени имената на изобразените лица, а само имената на починалите деца.” (в Църквата “Св.Георги” в Кремиковския манастир, София, 1980, с. 44),
Надписът на фреската всъщност е - “Рад (Д е над РА) Воев”.
Името на изографисания ктитор неможе да е "РадВоево"? А е РАДИ ВОЕВОДА!
Подобно именуване се наблюдава при българските влашки воеводи. Например: "МирчеВоево" (фрески от манастирите в Козяк и Белград – Куртя де Арджещ).
  • КРАЛСТВОТО НА МАРКО И ДЕСПОТСТВОТО НА ДЕЯН

Както в изворите от втората половина на XIV век така и многобройните по-късни извори от най-разнообразен произход - (XV и XVI век) - се проявава тенденция за югозападните български земи и във времето на феодалния им характер след втората половина на XIV век да се гледа като на част от българското царство, а на техните владетели - като на български владетели. Например сръбският писател Михаил от Островица, писал в Полша между 1497 и 1501 г.„ но живял за известно време в Желигово, е отбелязал, че сръбският цар Урош дал на двамата братя Вълкашин и Углеша да управляват „българското царство”. Техните владения в облст Македония са обозначени като „българска земя”, а наследникът на крал Вълкашин - крал Марко (Крали Марко) като „български княз”. Като „крал на България” е отбелязан и Вълкашин в хрониката на албански феодал Джовани Музаки (1510 г.). Особено многобройни са сведенията за крал Марко като за „български владетел”. Като такъв той е споменат освен в хрониката на Псевдо-Сфранцес и Дж. Музаки още в много поствизантийски и западни исторически съчинения от XVI и XVII век. Крал Марко е наречен „владетел на България (или на българите)” в почти всички гръкоезични исторически съчинения от XVI век насетне, в които се споменава за него. Първото такова съчинение в хронологическо отношение е анонимната „Хроника за турските султани” (края на XVI в.) . Следва известната хроника на Псевдо-Сфранцес и най-известното гръкоезично историческо съчинение от XVII—XIX век — т. нар, „Книга историческа” (Хроника на Псевдодоротей). Схващането, че този феодал от югозападните български земи е бил български владетел е било толкова  разпространено, че критският художник Клондзас в своята илюстрирана „Хронография” от 1590-1592 г. го изобразява като последния български цар от Търново. В това отношение не правят изключение и еврейският хронист Йосиф Бен Йошуа (XV век), хърватският хронист Иван Томашич (XV век), далматинският поет Андрей Качич Миошич (XVII век) и др. Интересно е, че и за по-северно разположените владения на братята Драгаши, където сръбското влияние е било по-силно, в трудовете на османските историци и географи от XVII век също е обозначена като „българска земя”. Хаджи Калфа нарича Велбъжд „столица на българите”, а Саадедин и Рамазан-заде (XVII век) назовават Константин Драгаш „владетел в българската област".
Независимо от обстоятелството, че югозападните български земи в края на XIII и целия XIV век изживяват един неблагоприятен в политическо отношение период, тъй като били откъснати от естествения си политически и културен център - българската държава, те не загубват българския си етнически облик, българското самосъзнание на населението, българските си културни традиции. И след XIV век те продължават да се развиват като неразделна част от българската етническа територия, като една от областите, в които се изковават устоите на българската нация.
     ***
Изворите за втората половина на XIV век в много случаи са твърде оскъдни, известно е, че владенията на деспот Константин Драгаш по-късно били оформени в отделен санджак - Кюстендилския, който обхващал всички подвластни на този феодал земи от края на XIV век.
От един османски дефтер, воден в периода 1641-1655 г. (всъщност това е регистър на православните църкви под османска власт) публикуван от османистката от Сърбия - Р. Тричкович, става ясно, че вътре в границите на Кюстендилския санджак е съществувала митрополията „Драгуш и Държава”.
Тя не може точно да се локализира, но несъмнено се е намирала между Кратово, Враня и Скопие.
Издателката на дефтера изказва мисълта, че названието „Драгуш и Държава” може да означава „държавата на Драгуш (Драгош, Драгаш)”.
Подобно название веднага навежда на мисълта, че тази митрополия е била свързана териториално с известния феодал деспот Йоан Драгаш. Това предположение намира пълна подкрепа в изворите. Както бе вече подчертано многократно, в началото на 70-те години на XIV век по-възрастният син на деспот Деян самостоятелно управлявал част от наследствената си бащина в Югозападна България и фактически е един от първите владетели, признали османската власт при похода на Лала Ша-хин в Горна Струма през 1372 г. Това положение е отразено в османския църковен регистър от XVII век, но не и в териториалното деление на Кюстендилския санджак на вилаети, тъй като този санджтк отразява положението от края на XIV век. Тогава, както е добре известно, Константин Драгаш бил самостоятелен владетел.

     ***
Проучването на османските васални княжества до голяма степен зависи от публикуването на османските дефтери и тяхната правилна интерпретация в този аспект, за в бъдеще ще позволи по-голяма прецизност при очертаването на границите на някои от известните ни предосмански княжества и може да подскаже съществуването на други, неизвестни от изворите.
Това важи не само за югозападните български земи, но и за един по-широк балкански ареал. За да бъдат тези проучвания успешни, е необходима една съгласуваност в усилията на османисти и специалисти по византийска и балканска средновековна история (Югозападните бълг
арски земи през XIV век, проф. Хр.Матанов, София 1986).



Гласувай:
6
0


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 937500
Постинги: 70
Коментари: 517
Гласове: 308
Архив