Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2011 13:20 - ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ПРАБЪЛГАРИТЕ
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 9183 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 26.10.2014 18:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Сред народите, които оставят едни сериозни следи в района на Кавказ, в първите векове на н.е. са българите.
Различните публикации в тази насока обръщат голямо внимание на земите на Армения, но напоследък все повече се разширява това внимание и към земите на съвременен Азербайджан (дълги години незабелязани от българските учени).
Погрешното ситуиране на някои български хидроними и ойконими от тези райони изолира от погледа на изследователите важни исторически места, имащи определена роля в етнокултурните контакти на ранните българи.
     ***
Българите са споменати в района на Кавказ в Анонимния римски хронограф от 354 г., където е записано: „Ziezi ex quo Vulgares“ (Зиези, от когото са българите), което е първото известно споменаване на името „българи“ в европейски източник. Зиези и българите фигурират като най-източен народ, тъй като редът на изреждане спазва точно географската посока „изток-запад”.

Хронографът се основава на по-стара гръцка хроника, достигнала до нас в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Другия препис е датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., и в него са включени българите.
Самия текст е част от списък със синовете на библейския герой Сим и народите, които произлизат от тях.
Според „Хронографа” Зиези е син именно на Сим - родоначалника на семитите и внук на Ной.
Това сведение е несъмнено много важно и показва, че от един много ранен период древните българи са част от източните народи.
Правилно проф. Петър Добрев отбелязва, че предвид факта на отсъствие на Персия и фигурирането на Партия в този документ, вероятния оригинал е писан повече от век по-рано - не по-късно от 223-224 г., когато Арташир І Папакан от династията на Сасанидите, узурпира властта и сваля последния партянски владетел Артабан V от Аршакидската династия.
Немският изследовател проф. Щерн, смята „Хронографа” за латински превод на „гръцката хроника на Иполит”, писана във 2 в. от римския папа Иполит (170-235 г.), който е писал и на гръцки език.

Проф. Щерн също разсъждава логично и стига до напълно верния извод, че българите могат да бъдат само от сармато-алански произход, при толкова ранното им влизане в полезерението на гръко-римските географи.
В „Библията”, Първа книга Мойсеева – Битие, Глава 10, където са изброени потомцита на Сим, обаче липсва Зиези. Поради тзи причина, съществуват различни мнения за произхода на персонажа Зиези.
Доц. Явор Шопов, К. Цонев и др. индентифицират Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр.Хр.).  
Проф. Атанас Стаматов смята че епонима "Зиези" със същия успех може да се сравни с  библейското Iesel (Иезиел - син на Азмавета, един от героите сподвижници на Давид, или с името на шумерския Ной - Зиусудра - шумерският прародител, преживял Потопа, първообраз на библейския Ной).
В интерес на истината всякакви опити да се търсят връзки с митологични шумерски персонажи или владетели смятам, че са напълно необосновани и фантастични, поради липса на каквито и да е исторически, културни, родствени връзки между двете общности, както и голямото разминаване между тях, във времето и пространството.
Напълно без основание е и твърдението на проф. Иван Добрев, че Зиези, е централноазиатският владетел на хунну - Чжичжи (I век пр.Хр).
Вероятно, предвид сигурните данни, че латинския препис на хронографа е датиран от 334 г., а и се основава на по-стар гръцки текст, то няма как Зиези, да бъде и сарматския вожд Зизаис, отбелязан по времето на император Констанций II (358 г.) в Панония.
Дали е възможно споменаването на Зиези и българите да е по-късна добавка в преписа, направена от латинския преводач?! Данни за такова нещо няма, напротив, в самия текст българите са споменати като "Vulgares", което се дължи на един граматически факт: до края на ІІІ век знака "бета" си е бил още бета, но вече в средата на ІV в. "бета" е станал "вита" (тази граматическа промяна е известна от този период).
Това е ясно указание, че не се късае за по-късно вписване на българите в текста, защото виждаме, че те са вписани преди тази граматическа промяна станала към нач. на ІV век.
Спред една част от изследователите "Зиези" показва някакво древно название на божество или прародител, станало известно на автора на "Хронографа” и вмъкнато в библейската писмена традиция за синовете на Сим, които заселили Азия.
В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните и
зузимите, които са наречени един път - "Зузим", и втори - "Замзумим" (Бит. 14:5 и Вт. 2:20). Зузимите са били древни обитатели на земите на изток от р. Йордан. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията "сила" и "могъщество". Летописите отъждествяват зузимите с гигантите-рафаими, разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер. Някои изследователи наричат остатъците от зузимите "амонитяни"; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето "Рафаим" - Замзумим (Еврейская энциклопедiя, 1991 г., т. VII). Всичко това не би ни заинтересувало, ако както видяхме в "Хронографа" българите не се споменават редом с еламитите, асирийците, халдеите и пр. като потомци на Сим. Според проф. Ат. Стаматов съблазнителна изглежда възможността библейската представа за народа "Зузим/Замзумим" като за силен, могъщ народ да е заложена в епонима Зиези, като родоначалник на българите.
Вариантите за това, кой е всъщност Зиези са много, и досега нито един отговор не дава напълно задоволително обяснение.
           ***
Интересни сведения за българите в Средна Азия ни е оставил през VII век арменския географ и енциклопедист Ананиа Ширакаци в неговата география "Ашхарацуйц" или "Светопоказател".
Описвайки етническата ситуация в земите на дн. Афганистан и Таджикистан, и съчетавайки старите сведения на Птолемей с такива за средата или първата половина на VI век от н.е., Ширакаци споменава два пъти българите под името "народа булх".
Първо българите са представени като стар народ от Средна Азия (от кушанско време), а втория – като новодошъл етнос, заселил се северно от река Аму Даря заедно с хефталитите, алхоните и вархоните.
Втората група българи се появява западно от Памир към 390-420 г., изселвайки се от земите на Таримския басейн. Точно по същото време китайските извори са документирали демографски срив в Северен и Западен Тарим.
Мигриращите таримски българи, възпозвайки се от напредването на войнствените хефталити, се установявят в района на днешен Таджикистан и около Ташкент – столицата на Узбекистан.
За това свидетелства директно през XIII век арменският историк Вардан Аревелци, който помества "страната на булгхарите" именно ок. Ташкент.
Дори в една своя добавка към превода си на "Хронография" на Михаил Сирийски, Вардан сочи, че българите са били ако не главен, то втори по значение и влияние народ в могъщата Хефталитска империя, оцеляла в Средна Азия чак до 563 или 567 г.
В своя апогей около 500-510 г. Хефталитската империя владее старите области Согдиана и
Бактрия (Тохаристан), Западен Тарим, по-голяма част от днешен Пакистан и Кашмир в Северозападна Индия.
Около 563 - 567 г. тази империя е унищожена от персите и тюрките.
В първата четвърт на V век заплахата от навлизането на хефталитите западно от Памир принуждава пост-кушанските княжества в земите на днешен Афганистан да се обединят под властта на княз Кидара, образувал просъществувалата към половин век държава, носеща неговото име - Кидаритско царство. В него старите български заселници от II век пр. Хр. са играели също важна роля, а след разгрома на Кидаритското царство от персите и хефталитите през 466 г. една група от тези българи се изселва към Източен Кавказ, където два века по-късно Ананиа Ширакаци ги регистрира под името 
Кидаритски българи (Чдар-болкар). Друга група кидаритски българи мигрира на североизток в Южен Хиндукуш и Западен Тибет, и основава към края V - нач. VI век държавата Болор.
Нейното население са именно втория народ "булхи", записани от Ананиа Ширакаци и принадлежащи към старото население на Бактрия (Тохаристан).
Тази държава съществува чак до средата на IX век.
  • ПРИКАВКАЗИТО
Сирийският историк Захарий Ритор в своята „Църковна история” (V-VI век), пише: "Базгун е земя със [свой език], която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите [живеят] бургарите със [свой] език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града... Авнагур [е] народ, който живее в палатки. Авгар, сабир (савири – б. а.), бургар, алан, куртаргар (кутригури – б. а.), авар, хазар, дирмар, сирургур, буграсик, кулас, абдел, ефталит – тези тринадесет народа живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието”.
Особено важно е, че древните българи са описвани като уседнал народ.
Единствено във втората част от сведението на Запхарий Ритор, българите са споменати заедно с множеството номадски племена при Кавказ, но в първата и по-важна част, те са посочени на най-видно място като народ, обитаващ градове.
Повечето ранни историци споменават за заселвания на българи в градове и земеделски краища от прикавказието до северното причерноморие и единствено у Захарий Ритор те са доупоменати и като народ, който освен в градове живее и в юрти.

Готския историк Йорданес, през VІ в. също пише за селищата на българите над северното причерноморие: “Отвъд агазирите, също над Черно море се простират селищата на българите, които станаха прочути заради злините, които ни нанесаха в следствие на греховете ни към тях”. Йорданес говори за селища, в смисъла на укрепления на българите.

Съотношението между източниците, които описват българите като градски и уседнал земеделски народ и тези, които ги споменават и сред номадски племена е рязко в полза на първите, особено като се вземат предвид, че освен описанията на Йорданес, на Захарий Ритор, на Мовсес Хоренаци и на Михаил Сирийски, които са по-познати, за българите като за народ, живеещ в постоянни селища пише още и в персийската география “Худуд ал- алам”, която описва кавказките българи по следния начин: “Тези българи са планинци. Те имат земеделски земи”. Също и арабският книжовник ал-Бакуви, пише, че българите живеят в един благодатен край, където има “много грозде, смокини и сини сливи”.
Не трябва да се забравят също и селищата на оногурите,
като например оногурския град Бакат, съществувал според Теофилакт Симоката преди 5 век в близост до Согдиана, а също и берсилите с техните крепости - Булгар-Балк, Беленгар, Семендар и др.
Някои историци като Роберт Томсън и М.И.Артамонов считат, че берсилите са група хуно-български племена. Смятам, че те не са точни - хуни и берсили са били различни племенни групи, като берсилите вероятно влизат в хунската държава, заедно с част от останалите българи при нахлуване на хуните в този район на Кавказ. Мовсес Хоренатци и др. древни автори споменават хуните и берсилите като различни племена.
Самите берсили са сарматски народ, имали своя държава още преди 2 век, постепенно станали част от българския племенен масив. През 6 век Берсилия се слива с оногундурите, като след отмятането на тюркутския васалитет, стават част от Велика България.
След нахлуването на хазарите берсилите се разделят на две, една част от тях идват на Балканите с Аспарух, другата остава, като стават част от т.нар. черни българи.
Също и сродните на българите племена
- пугури и коцагири, са имали свои градове, като градовете Бугур и Кучар при източните поли на Памир, а също и родствените алани (сарматски народ, голяма част от които са асимилирани от българите), споменати от Захарий Ритор, редом с българите, че имат 5 града.
Като цяло историческите материали - изворите, рисуват мнозинството от ранните българи, преди да дойдат и да се установят на балканите, като уседнал народ, който въпреки трудностите явно е успял да опази своята цивилизация и след идването си около Кавказ.
    ***
В хрониката на Михаил Сирийски - е посочено, че след  като пристигнали при р. Дон преселниците българи не останали да живеят в степта, а  повечето от тях се насочили към Кавказ и се заселили в тамошните градове, а една трета от тях, се заселила в Дакия и Мизия.
За това, че българите обитавали някога масово кавказките долини, а не сухите номадски степи свидетелстват и описанията на родоначалника на арменската историческа книжнина – Мовсес Хоранаци.
Той пише, че “в земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина” станали някога размирици, след които част от българите, водени от предводителя им Вананд се преселила в Армения.
Етнонимът българи е споменат първо в „Ранна история на Армения” от сирийския историк Мар Абас Катина (IV век), която е загубена, но около век по-късно части от нея са публикувани в "История на Арменците”, завършена в 482 г. от Мовсес Хоренаци.
Направеният превод на един от пасажите на "Историята” на Хоренаци в "Христоматия по история на България”, отнасящ се до българите, обаче е неточен. Българите на Вунд са обозначени като "вхндур булгар" [оногондурите българи].
Правилното четене с оглед особеностите в арменската писмена система  на етнопонима на българите на Вунд е не "вхндур булгар", а  "Влъндур/Вълъндур", като ударението пада на последната сричка.
Самото название
на народа Влъндур-булгар, се свързва с Вънд/Вунд - полулегендарен прабългарски владетел. Това е първото споменаване на етнонима „българи” в „История на Арменците”.
На Петър Голийски дължим отбелязването на неточността, породена от превод в езици, ползващи латиница, като буквеният знак при тях е „gh”, докато арменските езиковеди ползват гръцката буква „γ”.
С изясняването на това Голийски, смята, че се обезсмисля търсенето на паралели между памирските ваханци и Влъндуровите българи, както е предположил проф. П. Добрев.  
Уточнението, че преселването на юг от Кох е по времето на цар Арташес III (422-428), също към днешна дата се счита за неправилно.
П. Голийски дава следния превод на посочената част: "В неговите дни [на Аршак] имало голямо безредие във веригата на великата Кавказка планина, в Страната на булгхарите и много от тях, като се отделили, дошли в страната наша и заживели за дълги времена (според Хоренаци изразът е „заживели за времена”) под Кол, на плодородно и изобилно на хляб място”.

Мовсес Хоренаци продължава с другия пасаж за българите: "Разпускайки западните множества, самият той [цар Валаршак] слязъл в богатите на трева места, близо до границата на Шарай, наричани от древните Безлесен и Горен Басеан и [който] по-късно вследствие на преселението на vh' ndur Bulgar Vund [Влъндур-Булкар на Вунд – по П. Голийски], който се установил по тези места, били наречени по неговото име Вананд. И имената на селата, които били дадени според имената на
братята и потомците му, са останали и до днес”.

Базирайки се на точните години на управление, дадени от самия автор, съответно за Валаршак двадесет и две и за Аршак тринадесет, Голийски предлага на първия да съответства Сохемос, който носи и второ име Тигран (140-162), както е известен в арменската историческа традиция, и Валарш II (185-198).
Такава синхронизация поставя  появата на българите на Вунд в Армения в края на II век.
Областта Кол, според извора, е разположена на изток от р. Кура.
По-надолу ще отделим специално внимание на този район.   
Данните на Хоренаци за избухналите размирици в страната на българите в Кавказ по времето на Валарш II отговарят на натиска на хазари и барсили, които излизат от вратата на Чора (Дербент) начело със своя предводител и цар, Внасеп Сурхап, и преминават на юг от река Кура. Вероятно българите на Вунд се виждат принудени да напуснат своите местоживелища в резултат от настъпилите промени в етносъстава на север от Кавказ.
Друго сведение за българите в изследвания ареал е оставено от  
арменския историк от XIII век Вардан: „Братът негов [на Тигран], Тигран Последни [Сохемос Тигран], наследил короната му и царувал 22 години. Неговото място заел синът му Валарш [II], на тридесет и втората година на своя съименник царя персийски [партски]. Той построил Валаршаван в Басеанския окръг, където се родил и обградил със стени селището Вардгес на река Касах. Това селище било построено от Вардгес, зет на Еруанд Кратковечни от рода на Хайканите, което той
обградил със стени и го нарекъл Валаршапат, а също и Нор-калак. В дните на Валарш народите на булхарите и хазирите със своя цар, някой си Внасеп Сурхап, се появили на река Кура с безчислена войска. Валарш, като ги сразил и преследвал, ги принудил да преминат през Вратата на Чора, но неволно ударен от стрела, умрял след двадесетгодишно царуване”.
За разлика от Хоренаци, Вардан посочва на мястото на берсилите българите, което няма как да е случайно.
От всичко казано дотук излиза, че пасажът за заселването на влъндуровите българи в Горен Басеан е познато на Хоренаци от Мар Абас Катина, но второто отбелязване (под Кол) е въз основата на друг, недостигнал и неизвестен за нас източник.
По-късно цялата област става известна като Вананд, по името на заселниците и много селища носели името на потомците на Вунд. Това е съобщението на арменския хронист, твърде подробно за да определим мястото и времето на въпросното събитие. Второто съобщаване на „ванандаците” (внъндури) е свързано с големи размирици които станали в Кавказката планина, където е била „Страната на Българите” по времето на Аршак І син на Вахаршак, тогава много българи също потърсили убежище в областта Кох/Кол. Третото съобщение за ванандаците е доста по-късно, около 387 г, когато Армения е поделена между Византия и Сасанидска Персия. Тогава част от „ванандаците” се отдали на предишният си занаят, разбойничеството, като нападали едновременно владенията на двамата арменски царе (византийският и персийският поставеник на трона), затова арменският цар Хосров (Хосров ІІ (385/386-387 г.) от Персийска Армения) ги прогонил на юг, към "Четвърта Армения” и границата със Сирия.
Така, че при всички случаи заселването им е преди тази дата!
По-късно, вече напълно арменизирани "ванандаците” участват във въстанието на Вардан Мамиконян (450-451 г.) срещу сасанидското владичество.

Оногурите и Влъндур-Българите през 4 -5 век
Редица изследователи обръщат внимание на българите на Вунд и областта Вананд, като търсят български следи в тази посока единствено в дн. Армения.
Д. Ангелов и П. Петров ситуират хидронимите Болгар-чай и Вананд-чай именно на нейна територия.
Пламен Петков счита, че българите, за които пише Мовсес Хоренаци, се преселват в Армения във II в. н. е., по времето на Валаршак II.
Въпреки че посочва съществуването на “Ванандчай” и “Булгаручай”, авторът не дава точни сведения къде се намират българските реки.
Всъщност, двата хидронима, както и някои близки до тях по звучене ойконими могат ясно да се видят на картата на Азербайджан.
В Югозападната част на страната, в Зангилански район (Нагорно-Карабахска република) и в Ордубадски район на съвременна Република Нахчиван, се намират две селища – Ванандли и Вананд, както и река Ванандчай. Историческите карти доказват, че в пределите на Армения (област Тайк), също е съществувало населено място, носещо името Вананд.
На базата на оставените следи в съвременната територия на Азербайджан, имащи връзка с Вундовите българи, можем да заключим, че има повече от едно преселение (най-малко две).
Тезата за две миграционни вълни е възприета и от Димитър Табаков.
Арменският историк Елише споменава „Втори Ванандаци”, който  принадлежи към рода на Вардановци.
От сведенията на арменските хронисти  става ясно, че фамилията Ванандаци, която несъмнено е от български произход, увеличава своята мощ във времето, заемайки все по-горно стъпало в  аристократичната стълбица.
Според азербайджанския професор С. Алиярлы, Хоренаци отбелязва в книгата си арменския цар Вахаршак (153-151 г. пр. Хр.), а синът на Вахаршак, Аршак, управлява от 131 до 118 г. пр. Хр., като преселението на юг от Колхида е в Ağrı Dağı – в долината на Аракса. Възможно е топонимът Кол/Кох, отбелязан в първоизточника, да е идентичен с Колтене, Голтене, Хорсене, Гохтн, Гохтен или Гохтан – историческото название на Ордубад.
Грузинският изследовател проф. Н. Ломоури смята, че Хорзене не е Вананд, а Холарзене/Каларзене (Кладжети) – област, намираща се в пределите на Западна Грузия до 1921 г., когато по силата на Карския договор от 1921 г. става част от Турция. А. Юнусов също счита, че Кох или Кол е област в Грузия.
Паустос Бюзантаци споменава Артаван (княз на Вананд) при цар Тиран (338-345), а изброявайки арменските епископи по време на разделянето на Армения между Рим и Персия в 387 г., отбелязва Зортуаз, епископ на Вананд.
Разсъждавайки върху тези сведения проф. Ат. Стаматов стига до извода, че щом при Тиран е признат княз Ванандски, тогава излиза, че топонимът Вананд е бил известен още преди царуването на Аршак II и Аршак III – точно през управлението на които повечето български историци поставят преселението.
Друг важен извод на проф. Стаматов е, че по времето на създаването на Певтингеровите таблици, т.е. втората половина на II и началото на III век, областта Вананд (вероятно Banantea!) е позната, така че появата на името Вананд (Ванад) е или при Арташес II Аршак (33-20 г. пр. Хр.), или при Аршак I  (35-41 г. от н.е.) .
Цар Аршак I, обаче, управлява само година (34-35 г. от н.е.), а и едва ли той е споменатият от Хоренски надарен владетел.
Преселението на Вундовите българи в Армения става в 186 или 187 г. сл. Хр. Датировката напълно кореспондира с данните от "Именника на българските князе", който посочва, че българите, управлявани от династията Дуло, в 165 г. вече са в Европа. Има някои косвени насоки, които ни подсказват, че в Приазовието и Централен Кавказ българи е имало може би още в I век сл. Хр. и дори по-рано. Но как и кога точно са се появили остава въпрос, който тепърва трябва да се изяснява.
През 961 г. хазарският каган Йосиф в писмо до Хасдай ибн-Шафрут оставя следната информация: "В страната, в която сега живея, са живели преди В-н-н-три [българите оногондури]. Нашите предци хазарите са воювали и срещу тях. В-н-н-три били по-многочислени, тъй многочислени, както пясъкът в морето, но не могли да устоят пред  хазарите. Те оставили земята си и избягали, а тези [хазарите] ги преследвали, докато не стигнали до реката на име Дуна [Дунав]. До ден днешен те са разположени край реката Дуна и в близост до Кустандин [Цариград], а хазарите обитават и досега земите им”.
Павел Стефанов отбелязва съществуването на името Nandor сред унгарците, откъдето преминава и в Румъния.
Според иранските религиозни възгледи Вананд (Вега) се свързва със Запада. На това основание П. Голийски предполага, че Внъндур може и да се преведе като българите "западняци”.
Според П. Добрев думата "ванандо” древните бактрийци превеждали "побеждаващ” . В този смисъл "в. н. н. д. р." или "в-н-н-три" е народ, който побеждава.
Арабските автори пък обозначават тези българи като "в. н. н. д. р." ("н. н. д. р."). Интересно е и наличието на "планина на в. н. н. д. р.”.
Повечето от изследователите днес поставят знак за равенство между д
ублетните форми, различаващи се по езиковите си особености в различните периоди и места при споменаване - Влъндур, Венентер, Оногундур и Хайландур.
Като о
ногундури е без съмнение византийско заемане на "Влъндур булгар" на Хоренаци, и на познатите от арабски хроники "в. н. н. д. р." и както кагана Йосиф ги нарича венентери (в-н-н-т-р).
В основата е името Вънд - техния предводител. В иранските езици дар - означава държа, или Вънъндари би означавало "племето държано, управлявано от Вънд". Може би точно това означава внъндур-болгар - "българите държани, водени от Вънд".
Като друга възможност може да посочим пратохарската дума "веондуру" има я в речника на Адамс и означава "управляващи, ръководещи".
Тук е твърде интересне легендата за управляващата династия при юечжите Вен - която след преселенето им в Ср.Азия оглавила всички държави образувани от тях - Кушанската д-ва, Кангюй, Даван (Фергана). По същия начин се наричал и владетеля на "малките юечжи" тохарите останали в Кансу - с титлата венутован - ван (княз) на племето вен!
След Маркварт, който посочва, че споменатите в "Ашхарацуйц" - "олхондор-блкар” са "преселници”, някои автори-историографи, набързо ги приравняват към оногундурите/венентери.
Според мен обаче това не е така или поне има друга сериозна възможност, която се изпуска от тези автори, а именно, че "олхонтор-блкар" са описания от Птолемей в неговата География народ "олонди" или алани-олонди, които оботавали по поречието на р. Алонта - Терек.
"Олхонтор - болгар", са именно "българите държащи Алонта/Олонта"!
И още по-интересно е че Егише Вартапет съобщава за страна Алуандрия, зад прохода Чор, където живеято хоните на Еран, подкрепили Вардан Мамиконян. Алуандрия и олхонтори - пак стигаме до Алонта. 
Антропонимът Вунд съответства на няколко топонима във Велинградско – Бундева махала, Бундев връх, Бундьова чешма и пр.
Домашните писмени източници свидетелстват за замяната на буква “б” с “в” и обратно през средните векове и е нещо обичайно за българския език.
Интерес представляват Епархийските списъци от IX-средата на X в., където се среща епархия Вундица, чието име е изведено под черта от славянската дума vodinica или от старобългарската – ДИЦА.
В Пушкинския район на съвременен Азербайджан е разположена  областта
Билесувар (биле – „степ” и сувар – етноним на суварите/сабирите или савирите), през която текат водите на река Болгарчай/Bolgarçay – от етнонима  болгар и река на азербайджански – çay. Хидронимът е отбелязан под формата Болхару (болх – българи и ру на талишки река).
В миналото, в същия регион картите показват следните ойконими: Болгар, Болгаркенд, Болгар-Кок-тепе (Болгаргëйтепе).  
    ***
След като в 370 г. хуните преминават река Волга и нападат аланите, после и готите, за кавказките българи е имало два варианта - с или против хуните. Избора е бил направен, и вековете последваща история ще покажат, че е бил правилния избор.
Така в кампаниита на хуните, българите започват да воюват на хунската страна, чиeто върховенство са приели.
Благодарение на това още в 378-380 г. древните българи установяват първите си поселища в римската провинция Мизия, днешна Северна България.
В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий.
Акад. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Появата на българите, едновременно с хуните в Европа дава насока, че воювалите с крал Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски народи.
През т.нар. "хунско време" българите повече не се споменават с това име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си империята, голяма част от обединените от Атила народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао.
След разпадането на хунската империя, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав.
През следващите десетилетия българите често гостуват из Илирик.
В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно формирование, но при всички случаи със свой владетел част от българския пкеменен масив се разполага от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
През V век историята на останалите българи в прикавказието е слабо позната.
Според арменските извори в 460-462 г. (малко след разпадането на Атиловата империя) българите-оногундури (оногури), наречени от арменския историк Елише - "Хайландури", потушават в съюз с персите въстанието на царя на Кавказка Албания Ваче. Същия или в края на предния век сред прабългарите в Централен Кавказ започва да си пробива път и християнството, разпространявано от арменски и сирийски мисионери.
След 467 г. инициативата за усилена военна активност преминава към българите от източните подножия на Кавказ (земите на днешен Дагестан).
През VII век Ананиа Ширакаци споменава в арменската география “Ашхарацуйц”, че там обитават две български племенни групи - Чдар-болкар (Кидаритските българи) и Дучи-булкар (в днешна Чечня).
На запад от тях са Олхонтор-блкар. Ако Чдар-болкар се установяват в Дагестан около 467 г. като бегълци от разгроменото Кидаритско царство на територията на днешен Афганистан, то най-вероятно Дучи-булкар се заселват в 587/588 г., прогонени от Средна Азия от тюркските завоеватели.
Между 488 и 552 г. в рамките на Суварската конфедерация заедно със сувари, хазари и берсили източнокавказките българи участват в серия от военни походи южно от тази планина било като съюзници на Византия, било по-често като коалирани с персите врагове на ромеите. Такива са походите от 488/489, 503, 504-508, 515, 521, 531, 550, 552 г. По време на този от 515 г. като съюзници на персите българите воюват чак в Сирия.
В 552/553 г. обаче отношенията между Персия и Суварската конфедерация се влошават необратимо и се стига до война, вследствие на която много суварски, берсилски и български пленници са заселени от персите в южноарменската област Сюник (където българите основават провинцията Балк с 2 селища на име Вананд) и в Муганската равнина в днешен Южен Азърбайджан, където доскоро или и сега съществува хидронимът Болгару-чай (Българска река) и селищата Болхар, Болгар,
Болгаркент, Болгар-кок-тепе.
Според азербайджански изследователи в периода III-V век българите заедно с кангарите се явяват компактен масив в Кавказка Албания.
За топоними в Южен Азербайджан, свързани с кангарите, споменава А. Юнусов.
Интерес представлява фактът, че едно от подразделенията на кенгерлите в страната през XIX век е обозначено като болгарлы (!).
Кангарите, както и юечжите оставят трайни следи на територията на Азербайджан, като точно по тези места присъстват и български топоними.
     ***
Прабългарското разселване в Европа.
Прабългариската общност и сродните и племена са били твърде многобройни. През периода IV-V в. те се пръстнали по различни краища на Европа (Балканския и Италиянския п-в. Трансилвания, Подкарпадската област, земите на север от Кавказ и Черно море, Поволжието).
Точно е посочил проф. Петър Добрев, че българите се появяват в земите на днешна Украйна след голямото разширяване на тяхната държава, настъпило в началото на седми век, след освобождаването от властта на тюркютите и аварите. За това говори факта, че в средата на шести век готският историк Йорданес описва българите като народ, чиито земи се простират край северните брегове на Черно море – на изток от р. Днепър, а не в степите по средното течение на р. Дон. Поради това сериозни български следи би трябвало да се търсят не в номадските степи на Украйна, а в кавказките долини и ако това беше направено своевременно, едва ли щеше да се роди теорията, че древните българи са били номадски народ.
През 631/632 г. кан Кубрат изгражда т.нар. Стара Велика България - мощна държава, която в средата на века попада под ударите на нов завоевател - хазарите. Разпада на Кубратова България предизвиква масова миграция в няколко посоки: хората на Котраг се преселват към средното течение на Волга, групата на Алцек - в Италия, единствено поданиците на Бат-Баян остават в старата родина.
Най-важна за бъдещето на Балканите и Европа е съдбата на племенните масиви, водени от Аспарух и Кубер.
Пръв в западна посока мигрира Кубер, който търси убежище в Аварския каганат. Българите са заселени в района на Сирмиум/Срем (дн. Сремска Митровица), а Кубер е натоварен да ръководи и т.нар. "сермисиани" - потомците на отвлеченото ромейско (в основата си тракийско антично) население.
Макар и "смесено" с други народи, то пази своята християнска вяра. Най-вероятно сред тези хора е имало и жители на Сердика и нейния район - не бива да забравяме, че Софийското поле е на пътя на аварските нашествия към Тракия и Константинопол. След падането на византийския Сингидон (лат. Сингидунум, дн. Белград) под аварски контрол (582 г.) древният римски път Via militaris се превръща в своеобразна "магистрала" за аварски нападения.
Аспарух се преселва на запад към делтата на Дунав, като ликвидира господството на аварите в този район.
През 680-681 г. той побеждава византийската армия и завладява земите до Стара планина, в които вече живеят славяни.
Тук той пренася своя политически център и така се ражда Първото българско царство. В тази обстановка през 680 г. Кубер вдига бунт против аварите и със своя "безчислен народ" от българи и "сермисиани" се заселва в Керамисийското поле - триделната равнина на Прилеп, Битоля и Лерин.
Кубер признава върховенството на императора като федерат и влиза в тесни връзки със славяните драговити, които снабдяват новите заселници с храни.
Археологически находки от днешна Албания, вкл. съкровищата от Врап и Ерсеке, показват, че заетата територия е обширна.
Около 682-684 г. Кубер и неговият приближен боил Мавър се опитват с хитрост да превземат Солун.
Византия осуетява този план и преселва част от българите по Струма и в Родопите. За техен вожд ("патриций и архонт", както гласи един печат) е поставен Мавър.
Още през 688-689 г. между двете "Българии" има общи действия. Император Юстиниан ІІ напада и побеждава Куберовите българи и славяните в Македония, но на връщане търпи тежко поражение "в клисурите" (в Родопите?) - ударът е нанесен най-вероятно от обединени сили на "двете Българии".
Явно Аспарух и Кубер схващат новото положение като продължение на "Старата" България в друга територия, а според древните традиции държавата се състои от две "крила".
При кан Тервел, една от най-значителните личности на европейския VІІІ в., българите се намесват във вътрешните работи на Византия - с тяхна помощ сваленият Юстиниан II е възстановен на престола (705 г.).
От най-стария надпис при Мадарския конник се знае, че "чичовците" на Тервел (Куберовите българи) отказват да участват в акцията поради старата си вражда с Юстиниан ІІ.
През 717-718 българите (отново от двете общности) подкрепят сваления византийски император Анастасий ІІ, но по споразумение между Тервел и император Лъв ІІІ се помиряват с империята.
Българската подкрепа е спасителна при драматичната арабска обсада на Константинопол.

Още през ХІV в. българите свързват началото на своята държавност на Балканите и своето етнокултурно пространство още от времената на първите български заселвания на Балканите от преди Аспарух.
В добавка към българския превод на Манасиевата хроника (от 1345 г.) се казва: "При цар Анастасий [491-518] наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин [Видин] и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От изхода на българите досега има 870 години..."!
С други думи, при цар Иван Александър българите смятат своето царство за основано (вкл. западните части и района на София), за своя изконна територия от два века преди идването на Аспарух!


ЛИТЕРАТУРА 
1. Ат. Стаматов - Tempora incognita на ранната българска история, 1997.
2.
Пл. Павлов - СЕРДИКА В ИСТОРИЯТА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО.
3. П. Голийски - Българите в Кавказ и Армения (II-X век), 2006.
4. П. Голийски - Българите и техният дълъг път от Тян Шан до Европа, сп. Българите в Австрия, 2007.

5. Р. Златева - Български следи в Азербайджан, Научни трудове на  Русенския  Университет, 2010, том 49.
6. П. Добрев - Прабългарите. Произход, език, култура, 1991.
7. Латински извори за българската история. Т. 1, 1958.
8. Мовсес Хоренаци - История Армении, Ереван, 1990.
9. П. Петров - Образуване на българската държава, 1981.
10. П. Петров, В. Гюзелев - Христоматия по история на България. Т. 1, 1978.
11.
Вардапед Гевонд - История Халифов, СПб, 1862.
12. Цв. Степанов - Власт и авторитет в ранносредновековна България (VII – ср. IX в.), 1999.
13. А. Бурмов - Въпроси из историята на прабългарите, Избрани произведения, Т. I, 1968.

14. Гръцки извори за българската история. Т. 4, 1961.
15. В. Гюзелев - Известия в арменски извори за средновековната история на България, 1966, кн. 1.
16. М. И. Артамонов  - “История хазар” Ленинград 1962.




Гласувай:
8
0


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 765850
Постинги: 69
Коментари: 515
Гласове: 297
Архив