Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2011 13:06 - Българската Цивилизация и Арийското наследство
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 5043 Коментари: 3 Гласове:
6

Последна промяна: 01.12.2011 09:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Съвременната българска народност и култура, подобно на древноелинската, но тук в Югоизточна Европа, е многосъставна. Основните й компоненти са няколко.
Единият – е наследството от Античността. Другият – е представен от новите народности и култури на Ранното Средновековие.
Този базов компонент, обаче,  не е еднороден, а е съставен от автохтоните домакини (траките) и новонастанилите се тук гости от запад (готите), от север (славяните) и от изток (българите).
След времето на Късната Античност ІV-VІ в. в Югоизточна Европа настъпват промени, сред които една от най-значителните е мощното разширяване на Българската държава и формирането и в империя.
На практика Българската държава постепенно обхваща по-голямата част от Древнотракийските земи, без техния най-южен край.
Българите са част от иранската група на индоевропейците. Добре видимо е, че тяхната култура е иранска.
И днес в славянския български език се откриват около 800 лексикални успоредици с иранския език, за които е сигурно доказано, че съществуват без език-посредник, какъвто е могъл да бъда арабският или турският. Очевидно, българите не са били малка мобилна група, а добре организиран държавно цял един народ.
Българите са един от трите основни компоненти на многосъставната Българска народност. Освен с участието си в синтеза на традиционната народна култура, несъмнено и най-вече – в организацията и строителството на държавата.
Именно в това се състои “българизирането” при синтеза на Ранносредновековна българска народност и дооформянето на Българската държава.  
Какви държавни традиции заварват Българите в северните предели на Византия в Европейския Югоизток? Линията на собствената хилядолетна държавност у Траките е прекъсната в началото на ІІ в.
През І-ІІІ в. около Долни Дунав се заселват германски етноси, известни като Готи. Тук, в севернотракийските земи се формират държавни образувания на Готите, които през ІV и V в., под формата на федерати, се явяват реално васални княжества на Константинопол. Тяхната мобилност, обаче, надделява и голяма част от тях напускат Европейския Югоизток.
Древните Бългapи са тези, които след успешна война с Византия успяват да завоюват и задържат земите на юг от Дунав, където преместват политическия център на държавността си и успяват да преминат в един нов етап на своята държавност - процес приключил с християнизацията през 9 век, и въвеждането на единната писменост. С това биде завършено формирането на Българската цивилизация.
Дали отношенията между Славяни и Българи са били съюзни, федеративни или васални е въпрос на историческа интерпретация. В случая е важно, че видимо доминираща е ролята на Българите в стабилната организация и вещото управление на държавата – на Първата Българска империя VІІ-ХІ в.
С актът на покръстването на Българския народ, осъществен през ІХ в. от княз Борис І Михаил  – чрез официалната държавна християнизация на Българското общество - по безспорен начин идеята за цененето на личността на човека в Ранното Средновековие като най-важно наследство от Античността се легализира. Това е целенасочено улеснено от създаването и прилагането на българската азбука през същия този ІХ в., чрез което Християнството като догми, морал и ценности става масово достъпно и разбираемо за населението в цялата Българска империя.
Тази българска цивилизaция e една пpоeкция от paзличните дъpжaвни cтpуктуpи в eвpaзийcкото пpоcтpaнcтво мeжду Xиндукуш и Итaлийcкия полуоcтpов във вpeмeто кaкто пpeди, тaкa и cлeд paзшиpявaнeто нa Стapaтa Вeликa Бългapия нa юг от тpaдиционнaтa зa pимcкия cвят гpaницa по peкa Дунaв, зa cмeткa нa Визaнтия по вpeмeто нa кaн Acпapух в 680-681 г.
Oт иcтоpико-гeогpaфcкa глeднa точкa Бългapитe cъздaвaт cвоя цивилизaция нe кaто "пpeбивaвaнe" нa дъpжaвитe им в зeми нa двa континeнтa, a кaто оpгaнизaция и cтил нa опpeдeлeн тип иcтоpичecки aктивно повeдeниe. Tовa e cтил нa взaимодeйcтвeнa c пapтньоpитe култуpно-иcтоpичecкa пpиeмcтвeноcт, която пpeодолявa вpaждeбноcттa нa бойното полe и cъхpaнявa.
Правилно би било в тази връзка да продължават да се изследва въпроса за арийско-иранското наследство в българската религия и култура, а то не е малко.
Някои сигурно ще попитат защо арийско?
Не трябва да се забравя, че основно място в етно-генезиса на българите заемат сарматския елемент. Основен  компонент на ранно-българския етнос са били аланите или последните европейски арийци (названието алан е осетинска форма на
ария, ариец). Именно сармато-аланската култура или арийската оставят след себе си такива шедьоври на материалната култура като Мадарския конник и дворците в Плиска, подобни на които се срещат само в Кавказ или в Иран, т. е. сред народи от сарматската ираноезична група.
Чудни са ми опитите на неколцина автори, титуловани професори от близкото минало, които
все още подкрепят господстващата до неотдавна в историографията ни „тюркска теза”, за която обаче през десетилетията не можаха да се намерят доказателства в нейна защита.
Най-ярък пример за това е превеждането на българската владетелска титла на Омуртаг или Маламир „кан” като хан в христоматии и истории за ученици, студенти и читатели. Идеята, че българите между Тян Шан и Кавказ са тюрки, тюркизирани, или смесени с тюрки е защитавана с упоритост, която изглежда едностранчива.
Тук трябва да споменем и еднопосочното търсене на тюркски съответствия на прабългарски имена и титли въпреки многобройните възможности за това в индоевропейските езици.
Проф. В. Гюзелев въпреки, че споменава за аргументирани възражения срещу „хунската и огузската приналежност на прабългарите” на В. Златарски, Д. Дечев и А. Бурмов, без да ги отчита пише, че напоследък било утвърдено мнението, че „прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи.
Тук специално внимание бих искал да отделя на някои от съвременните, които правилно отричат тюркската теза, комбинирана със "славянското море" за произхода на българите, но заедно с това отхвърлят априори и връзката с хуните.
Връзката на българската цивилизация с хуните обаче е безспорна и има редица доказателства за нея. Проблемът, който заобикалят тези автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за около 25-30 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя. Те не могат да бъдат всички определени за "тюрки", тъй като са поли-етническа формация. Тези 30-на народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (хунну-монголоезични) и западни хуни (европеиди). Българите като европеиди спадат именно към втората група. Въпреки разните спекулации, антропологически българите ("прабългарите", които наричаме и "древни българи") са определени като индоевропейци, от памиро-фергански расов тип, а някои и от кавказки тип от причерноморската група.
Има много насоки върху, които трябва да се работи - основани на археологически и езикови свидетелства, включително и на езика и произхода на персите, които древния персийски цар Дараявуш/Дарий І определя като arriya-ma – „в арийския език” и arriya cithřa – „от арийски произход”.
Археологическите свидетелства на първо място са представени от най-консервативния етно-определящ елемент - погребалният ритуал. Този ритуал при ираноезичните народи в древността се променя в историческото развитие на отделните народи – трупоизгаряне при ранните иранци, трупополагане при сарматите и особени ритуали като мумификация или естествено почистване на костите при скити, саки, масагети и други. Възможни са и кенотафни погребения. Известни са множество погребения с трупополагане от "прабългарски тип". Според проф. Ст. Ваклинов и Св. Плетньова, те показват силно влияние на сарматския погребален ритуал. Проф. Р. Рашев прави извод, че вероятното сарматско въздействие върху българите е значително. Този извод може да звучи и иначе, че монголоидността на българите е незначителна. Той залага за сарматски (ирано-езичен) произход на мнозинството прабългари, и на тюркизация на канската върхушка. Но тук този извод е оспорен от масовите ирано-езични имена именно при кановете, съответно извода за подобна тюркизация не се подкрепя от никакви доказателства.
Например персийска интерпретация на имената на Аспарух, Безмер, Кубрат, Гостун, Омуртаг, Кардам, Мостич, Корсис, Расате и други прави проф. В. Бешевлиев.
      ***
От историята на цивилизациите е известно, че за цивилизация в строгия смисъл на думата може да се говори, когато един народ притежава няколко важни исторически достояния като развита материална култура, наличие на свои собствени строителни традиции, наличие на свои писмени и книжовни традиции и развита духовна култура.
Като правило всички известни ранни цивилизации са възниквали в развити и силни държави, ето защо едно от главните условия, за да може някой народ да изгради своя собствена цивилизация е установяване на самостоятелна и силна държава. Поради силната зависимост на цивилизацията от мощта на държавите на света е имало твърде много държави, но само една малка част от тях са успявали да изградят собствена цивилизация. Според тази особеност държавите се делят на две групи – в едната влизат държавите, които имат своя оригинална цивилизация и светят със своя, и втората група е от държавите, които заимстват постиженията на своите по-развити съседи.
Преди два века и половина, когато е било установено, че България е създадена от един народ, различен от славяните, който е наричан с имената прабългари, протобългари, а от някои английски автори и първобитни българи, никой даже и не предполага, че този народ може да има не само своя собствена, а дори и заимствана цивилизация.
На българите се е гледало като на част от множеството племена връхлетяли Рим и Византия, като донесли разруха на техните стари цивилизации и също и гибелта на Рим.
Не един и двама учени от 18 и 19 век са описали
настъплението на тези нови племена и народи през епохата на Великото преселение – готи, хуни,
алани, славяни, българи и пр. – като епоха на диви варварски нападения, резултат от които е
съсипването на ранната европейска цивилизация.
С развитието на науката постепенно започнаха да излизат факти, които показаха, че голямата вълна от народи, които някога са придошли върху Европа се е състояла далеч не само от диви орди от
кръвожадни варварски народи.
След десетилетия на усилена работа, вече са събрани много повече данни за древните българи, и може да сравним историческото им поведение с поведението на някои други големи племена,
участвали във Великото преселение на народите – например с прочутите готи или с франките.
За разлика от тези германски народи, които някога разрушиха Западната Римска империя, но самите те
изпаднаха под силното влияние на римските държавни традиции, древните българи са навлезли победоносно във Византия, но не са въвели в своя държавен живот заварените от тях византийски традиции. В това отношение те са едно очевадно изключение на фона на всички други съвременни с тях народи и племена. От тук следва и логичния въпрос - защо те са създали своята държава не по византийски, а по собствен български образец.
Някои историци в близкото минало предпочитаха да гледат на българската държава като на стихийно възникнал съюз от племена, а не като на държава в строгия смисъл на думата. Но тази гледна точка
наред с всички съвременни данни за древните българи, в никакъв случай не представя една историческа истина. Многогодишните търсения на цяла плеяда български и чужди археолози ни разкри десетки, дори стотици каменни надписи, оставени от някогашните български канове. И най-важната особеност на тези надписи е, че в тях са вписани над 30 български държавни титли. Тук трябва да спомена за голямата заслуга на най-дългогодишния изследовател на старите български държавни надписи проф. Веселин Бешевлиев (един от най-големите ни историци-енциклопедисти, след коогото друг още не се е появил), който ни разкри това необикновено историческо богатство – многобройните български държавни титли. На базата на тези надписи В. Бешевлиев установи, че населението в някогашната българска държава се е деляло на три големи съсловия – боили, багаини и обикновен народ, наричан българи. Подобно съсловна структура е имала някога и една от най-старите източни държави – Персийската империя, докато в тюркските племенни съюзи са се срещали две основни съсловия – ак будун и кара
будун - буквално бял народ (големци) и чер народ (плебеи). Важни сведения за някогашната
българска държава са открити и във византийските писмени извори. От тях пролича, че в някогашна България е имало две особени институции – съвет на великите боили играещ според проф. Венедиков ролята на съвет на владетеля (Държавен съвет) и народно събрание, наричано с особения термин “кувент”. Установено е също, че в ранната българска държава е била институирана специална съдебна власт. Съдиите са се наричали таркани и начело на тях е стоял сановник, титулован с титлата БОИЛА ТАРКАН (велик таркан), която обикновено е носил вторият син на владетеля (по-малкият брат на престолонаследника).
Като цяло от старите надписи и византийските хроники личи, че в някогашната българска
държава са били представени и трите вида власти – административна (изпълнителна), законодателна и съдебна. При това административната власт е носила строго централизиран характер, което личи от това, че управителите на области са се назначавали не по изборен път, или на племенна основа, а от върховния владетел, а наред с това той е осъществявал строг централизиран контрол върху войската и местната администрация с помощта на специално изпращани ревизори и контрольори.
Важна особеност на някогашната българска държава е, че в нея територията е била подразделена не на племенни владения, подчинени на старейшини и князе, а на големи териториални единици. Управителите на тези големи области били наричани от византийците комити, а от древните българи с титлите ЖУПАНИ (от жупа - област), които жупани са имали главен или т.н. ВЕЛИК ЖУПАН. Други висши длъжност са ОЛГУ ТАРКАН и ЗЕРА ТАРКАН. Чрез тази своя особеност българската държава твърде съществено се е отличавала от някогашните племенни съюзи и е напомняла най-развитите държави от древността и ранното средновековие, като например Рим с неговото делене на диоцези, или Византия с нейното деление на големи теми.
Като цяло всички тези особености показват, че след своето заселване на балканите древните българи са въвели една развита за своето време държавна уредба, която силно се е различавала от ранните племенни съюзи, характерни за германски, славянски или тюркските племена. По своето съсловно деление и по конфигурацията на висшите органи на властта българската държава е напомняла най-вече Персийската империя, а по териториалното си деление не се е отличавала съществено от която и да е голяма някогашна държава, организирана на териториален принцип като се почне от Персия с нейното делене на големи сатрапи и се продължи с Византия и Рим с техните теми и диоцези, а също с Франкската империя – с нейните териториални единици, наричани марки.
Към това трябва да прибавим и още една интересна особеност. От арменската география “Ашхарацуйц” (VІІ век) личи, че още по времето, когато българите са живеели край Кавказ, тяхната земя се е подразделяла на териториални единици, наричани с имената на протичащите през тях реки. Така българите, които са живеели край река Кубан, наричана по кавказки КУП са носели името КУПИ-БУЛГАР, което значи буквално кубански българи, българите край Днепър, наричан по кавказки Кочо са носели името Днепърски българи (Кучи-болгар), Българите при река Алонта - Олхонтор-блгар и т.н. Ето защо може да се предположи, че макар българите дълго време да са пазили своите родови и племенни традиции, принципът да се дели държавата на големи области се е появил сред тях още преди преселението им към Балканския полуостров.
Към това трябва да прибавим и още един кръг от неизвестни доскоро данни, които последните години ги публикува проф.П. Добрев. Той се е натъкнал на при проучването на някои материали от земите край Памир и Хиндукуш, където според историческите източници българите са живеели преди своето преселение към Европа. В откритите там старинни документи, издадени от проф. Никълъс Симс-Уйлямс се срещат доста близки подобия на стари български държавни и военни титли като БОЛО, БАГИН,
ИАСАРГО (ичиргу), ЗОПАН, ТЕГИН, КАВХАН. А сред съвременните памирски народи се среща масово думата епитетът КАНА, който значи стар, уважаван човек, а също изразът СУБИГИ КАН, който значи “царувам, управлявам”.
     ***
Доц. Н. Неделчев, специалист по ранна средновековна история,  посочва няколко най-важни въпроса, които трябва да бъдат обследвани, и по-които следва да се уточнява етно-културното място на древните българи.
На база посочените от доц. Неделчев позиции, с леки промени, предлагам да разгледаме основните етно-определящи характеристики в осем точки:
1. Владетелските титули.
2. Титли/санове на аристокрацията.
3. Смисъл на имената на известните ни четири прабългарски рода през VІІ-VІІІ в.
4. Смисъл на някои от имената на български владетели с възможност за най-ранна датировка.
5. Религия и отношението към Тангра.
6. Понятието Онгъл.
7. Произходът на понятието цар.
8. Понятието „българи”.

1. Титлата на владетеля.
Въпреки ясно засвидетелстваната титла "кан/кана" в надписи на Омуртаг и Маламир в българската наука, истории и христоматии непрекъснато се прави интерпретация или пояснение, че това е монголско-тюркското "хан".
Дори "кан" се превежда като "хан" при очевидното противоречие.
Прабългарската титла „канартикан” е близка по звучене със старото персийското понятие за "управител" – кднарднг и "конарднг". Рднг е със старинно значение "богатство", а също "вид", "цвят". Старинното персийско понятие "кднане" със значение "древен" е близко по звучене с раннобългарското "кан/кана".
Основна собствена титла на българските владетели е: "кана сивиги/субиги".
Досегашните филологически търсения са с тюркска насоченост.
При това като се знае, че тюркското "бег" е от иранското "бага" – "бог" или "господар". От тук е и произходът на българската дума "бае", "бай", не от турски. Турските съответствия на българското "бае”, "байно”, "байо” са – bьyьk, birader, arkadaş, kardeş, kafadar, aĝa. Персийско е "бай”.
Аргументът, че втората част от титлата kana sь beg-i – „сю” и „бег” „се срещат в старотюркските Орхонски надписи” не изключва възможността персийски по-древни титли да са осмислени като тюркски, или в конкретното време да са близки по звучене. В Чаталарския надпис на кан Омуртаг според Б. Примов, в съответствие с надписите на първобългарските им автори четенето на титлата е друго: “Кана сивиги Омуртаг е от бога владетел в земята, където се е родил…”.
При персийско четене "Кана субиги" се чете от персийското "су” – "светлина”, "посока” и "бага” – "господар” или "Кана Светъл господар” и "Кана на светлия господар”. Надписът "ΚΑΝΑ ΒΙΓΙ ΟΜΟΥΡΤΑΓ”, който изглежда непълен, означава "Кана господар Омуртаг”.
Освен това имаме и титлата "Бат" – титла на Кубратовия син Баян (бат Баян), на Кубратовия вуйчо бат Органа, и вероятно носена от самия Кубрат, като вземем предвид, че в "Именника" е записан с името Курт, откъдето и став Курт-бат.
Също се среща в името на хионитския (хоногурски) владетел Крум-бат.
Българите вероятно приемат титула, както посочва проф. В.Абаев от сармато-аланското "pat" - вожд, дало съвр. fжtжg, със същото значение.
Етимологични паралели: В тох.(б) patti, patit, peti, в тох.(а) poto, санскрит paāti, patiĥ, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлевийски pat, староосетински (p)at, съвр.осетински fжt(жg), съвр. персийски bad, сакски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, bidо (asbarobido – начлник на коницата), мунджански руе, дардски bhaţ – достоен, почитан, господар.
Проф. Иван Добрев предлага съвсем основателно именно в това иранско понятие да търсим етимологията на прабългарското бат – почетно обръщение. Първоначалното значене е било баща, старейшина, респ. вожд.

2. Титли на аристокрацията:
За титлите каган, тегин, багатур, таркан и др. монголистът П. Аалто (Финландия) и иранистът В. И. Абаев доказаха, че са персийски или алански заемки в алтайските езици.
Титлата "боил”, "боила” е в определено съзвучие с персийското "оула” – съответстващо на „по-подходящ” или „предпочитан”. Възможно е и разчитането на древните български титли „боил” и „боила” през персийски като бала – „връх”, „върхушка от хора”, „власт”, "върхове, високи инстанции”, т.е. високи служби и длъжности.
а) Титлите "багаинос”, "жупан” "тикейнос” се считат за ирански, Титлата "багаин” произхожда от иранското "baga” от което е и тюркско-турската титла "beg”. Ранната индоиранска форма на понятието "бог” е bhaga.
б) Специално титлите багаин и багатур, които са съхранени в прабългарски и старобългарски (кирилски надписи от IX в.), какти и в печати (с надписи на гръцки) от втората четвърт на X в.
Етимологическото и съпоставително изследване на тези титули, поставено в контекста на конкретната политическа и социо-културна среда в предхристиянска и раннохристиянска България, позволява да се проследи съдържанието и функционирането на титула багаин като военна длъжност с различни йерархически степени (рангове) и на титула багатур като почетно достойнство (звание), с което са били удостоявани владетели, престолонаследници и колобри (езически жреци водачи).
- багаин – войскова титла. В Маламировия надпис се споменават боили и багаини, което предполага, че са две категории аристократи. Багаините навярно са се степенували, тъй като титлата се среща с различна добавка: „багатур-багаинът” (в
инвентарни надписи и в надгробния надпис на Ославна или Славнас, който бил сътрапезник на кан Омуртаг (Надпис № 64 на канасюбиги Омуртаг: “Канасюбиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас  беше мой хранен човек и като се разболя умря.”),  „бири багаин” (в инвентарни надписи), юк-багаинът (в инвентарен надпис), „сетит-багаинът” (инвентарен надпис).
В осетински дигорски bаjgъul – телохранител, boga – сила, bogal, bogalжg – силен човек, борец, осетински иронски baxъxъжnжg – охранител, персийски bayegan, партянски bakan, хинди-урду bachānā – пазач, защитник, протоиндоирански bhaug, авестийски baoxtar, средноперсийски bwxt"r (bōxtār), согдийски bwc, βwγ, партянски bwg – спасител, кушанобактрийски bogono – войн, маратхи bagata - меч. В тох.(б) wako, waso, в тох.(а) wac – войн.
Така, че прабългарското багъ/багаинъ е от ирански произход и е означавало войн, охранител.
- багатур -  ’високо почетно достойнство, звание’.
Багатур-багаин е титла, спомената в Надпис № 64 на кана-сюбиги Омуртаг: „Кана-сюбиги Омуртаг. Багатур-багаинът Славнас  беше мой хранен човек и като се разболя умря.”
Освен в надписи №48 и №64, като багатури в източниците са определяни още престолонаследници и висши фигури в държавната йерархия.
Паметниците, в които титулът багатур се отнася към престолонаследници, са два оловни печата. Единият е с надпис: "Господи, помагай на твоя раб Йоан багатур и канаиртхин". Несъмнено титлата багатур е прабългарското название за престолонаследник и е аналог на същата титла в съчинението на Константин Багренородни - "За церемониите във византийския дворец" (ГИБИ 1963: 222). Проф. Йорданов идентифицира Йоан със сина на цар Симеон, който би могъл да бъде престолонаследник на брат си Петър за времето от възцаряването му през 927 г. до раждането на децата му и дори до по-късно. Вторият печат, в който достойнството багатур се свързва с прабългарската престолонаследническа титла, е с надпис: "Господи, помагай на своя раб Михаил, багатур и канаиртхин", а Михаил се идентифицира с първородния син на цар Симеон.
В случая за нас е важно, че и двамата престолонаследници – Симеоновите синове Михаил и Йоан – са определени като багатури.
В.Стоянов посочва персийското bāhādār, bahādur означаващо войн-герой.
Според Локач, в основата е иранското  *bag(aput)ra – божи син, т.е. приказен герой, надарен със свръхестествени качества.
Според Ал.Баяр, багатур/бахатур е иранска титла, заета също и в алтайските езици. Бахадур (тюркски батър, монголски – баатур) - така започнали да наричат своите герои, монголите и тюрките.
Основата е *багъ – войн и *адъръ/*атър/* дъръ – силен, последната форма е известна в старобългарски, дало съвр.българското едър – голям. Аналогично в осетински иронски bжхеаtыr, дигорски bжgъаtr – храбър войн, идентично със старобългарското бахадъръ. От тох. "atar" – герой, произлиза "wak.atar" – борец, войн-герой. Такова словосъчетание, войни-герои се среща в текст на тох. цитиран от Д.Адамс, където е използвана формата в тох. - etru. Бейли например смята че тохарското "atar" е заемка от ирански "atara", или санскритски "turai" – силен, герой. Д.Адамс го свързва със собствено развитие на тохарските езици. Фасмер посочва руското богатирь, украинското богатиґр, староруското богатырь, белоруското багатыр, полското bohater, bohatyr, старополското bohaterz – силен човек, храбрец, юнак. Ясно, че руското богатирь или е директна прабългарска заемка през старобългарски, или е  заемка от аланското (дигорско) bжgъаtr. А самото понятие има индоевропейски корени. По данни на грузинските хронисти (Леонтий Мровели) в 5 в. предводителите на аланите се титлували „багатари” и тяхната роля е била да организират и ръководят военните походи.
в) По аналогии с тюрките и главно хазарите, българските изследователи приемат гръко-езична транскрипция καυχανος която определят като капхан.
Произношението на гръцката дума обаче е „кавхан”. Основна дума в титлата е „кав”, като имената на легендарните управители на арийската династия на ранното политическо обединение Арьйошайана, Кавата, Кави Кавад, Кави Хаусрава.
Основата на имената с „кав” се съдържакато вариант и в името Коврат.
Титлата е предадена като „кавкан” от Йоан Скилица в разказа му за Петър Делян, и това е формата, която се пренебрегва от привържениците на тюркската интерпретация.
г) Показателен за насилното преименуване на българските държавностни титли като тюркски е титлата "таркан” която се приравнява на canna taban. Старо-персийската дума kane, kanna, kanne от VІ в. пр.Хр. е със значение "дружествен съм”. Персийското "табан” означава "блестящ”, "сияещ”, "лъчезарен”, "осветяващ”.

3. Смисъл на имената на три управляващи рода – "Дуло", "Вокил", "Угаин" и на рода "Кувиар":
а-б) Към историческите спомени за българската държавност е названието на рода Дуло, разбираемо през старинно-персийското понятие "доулат” – владичество, власт, могъщество. Това е причината поради която българите не обвързват миналото си с Атила и хуните. Тюркското значение на "дул-лу” като със „с конете”, както предлага Б. Симеонов остава незащитено, без посочване на старотюркските понятия. Родът заменил Дуло е Вокил. Някои "вокил” го свързват с тюркското "цkдly” - "похвален”, "почтен” (Ив. Шишманов и Б. Симеонов), а също и с името на "угорския народ вогул” според А. В. Гадло.
Персийското четене на думата е "вдкил”, означава "доверено лице” или "упълномощен представител”. Турското "Ьокали” е твърде различно от "Вокил”. Семитския произход на думата е възможен, но и от доарабски контакти със семитохамитската езикова група, а и са възможни семитски заемки в персийския преди арабското завоевание. Вокил е разбираемо и през персийското вдг’, или вдг’е е – "важност” и "битка” [Рубинчик Ю. А. и колектив 1983:2, 706].
в) Името на рода Угаин има своето съответствие в персийското оугеи – "доведен” или "заварен” и се използва като термин за родство – например "доведен брат” или "заварен брат”.
г) Родът Кувиар се етимологизира от О. Прицак и Б. Симеонов като тюркски, без да се отчита, че името "Кубер” има повече арийски отколкото турски съзвучия.

4. Аспарух,  Тервел,  Кардам, Борис, Гостун, Маламир, Персиан, Негавон и т.н са сарматски или персийски имена на българските владетели и др. лица от управляващия кръг. Тях в предишна публикация сме ги изследвали подробно и тук ще ги прскочим.
http://gepard96.blog.bg/history/2011/11/10/iranoezichnite-imena-na-bylgarski-vladeteli-do-h-vek.849168

5. Религия на българите и името Тангра.
В Дунавска България, както и на поне две места в района на Северен Кавказ (Хумара) и северното Причерноморие (Маяки/Маяцкое), по същество от пределите на Хазария, където са живеели (прото)българи през 8-9 в., до момента са открити общо 8 на брой храмове на огъня (6 в Дунавска
България: по два в Плиска и в Преслав, и по един – в Мадара и в Силистра, т.е. в основните царски средища; и още два в земите под хазарска власт), които се свързват по своя произход не с алтайския, а отново с иранския свят!
Последното обаче не означава, че трябва веднага да свържем прабългарите със зороастризма от епохата на Сасанидите, каквато теза напоследък някои се опитват да лансират. Най-близо до
истината са онези автори, които интерпретират най-древната религия на прабългарите през индоиранския "ключ” - т.нар. в изворите "скитска
заблуда”, с особена почит към огъня и водата, въздуха и земята, като основни елементи, както и на слънцето, макар че не могат a priori да се изключват по-късни алтайски напластявания.
Считаният от защитниците на тюркската теза за основен бог на българите, Тангра е представен само веднъж в надпис от Мадара! Едва ли има друг писмен народ с подобна практика, ако действително става дума за основен персонифициран, именен бог, почитан като държавен повече от 250 години!
В началото на ХХ век М. Мюлер свързва монголската дума „тенгер” и турската „тангри” или „тенгри” с китайската „тян” или „небе”. Тя е твърде често срещана при якути, буряти, калмики и други народи, и това е в строг контраст с единствено веднъж споменаваната дума „тангра” при българите. Р. Рашев припомни през 2009 г. мнение на И. Венедиков, според когото възстановката на думата „теос” в силно повредения Мадарски текст е спорна. Старинната персийска дума „тднгдри” обаче, със значение за бог, включително и за Алах по-късно е очевидно повече срещана от ранно българското споменаване на бог Тенгри, и показва не-тюрско, а върховно иранско аниконично, безименно божество. Причината в множеството известни надписи от първобългарски владетели безименното божество да е определено като „бог” – „теос”, е буквалния превод на понятието Тангра на гръцкия език на първобългарските надписи. Опитът да се приравни значението на китайското „тян” – „небе” и шумерското „dingir” в световни митологични речници и в българската литература e погрешен. Шумерската дума за небе е „аn”, а „dingir” означава просто „бог” и в акадския си превод звучи като ili.

6. Понятието Онгъл.
Познати са три селища или укрепени райони, между които може да се търси съответствие:
Оракбалга на р. Или, вливаща се в езерото Балхаш в Казахстан и – Хара-Балгасун в Монголия на р. Орхон включват топоним и етноним. Първата част на името „Орак” в тюркските говори включително и в България означава жънене. Но старинната персийска дума за крепост, за цитадела е „оура”, а понятието „оурднг” е „трон”, „престол”, „великолепие”, „красота”, „венец”. Монголското осмисляне на думите от името Хара Балгасун или „Мястото на българите” е: Хара – „сляп” и балгас „развалини” – „Слепите развалини”. В езика на „Авеста” „харо” означава „място” и е съзвучно със съставките на имената Оракбалга, Харабалгасун и с ираноезичните им сходства. Името на Дагестанското село Балхара през авестийски и персийски може да се преведе „Високо място” или „На високите /на българите/ място” с по-широк мисъл балканци. Понятието „оурднг” показва – едновременно място на власт и корона, но и оградена област с граница. Ако българите от по-късно време спазват арийската си традиция е трябвало да търсят подобно място. Старинната „крепост” на българите, укрепеният им район вероятно е носил името Оурабалга, Оурднгбалга и Харобалга.

7. Понятието „цар”.
Според мен от иранското „сдр” води произхода си и българската титла цар, позната през Х в. като црь. Понятието „цесар” извеждат от латинското caesar. Проблем обаче е как и защо се губи първата сричка cae, и как звукът „s”/„з” става „ц”, за да се получи „по-стегната форма цар”, както се изразяват някои изследователи. Късото „а” в „сдр” е озвучено в славяноезична среда като буквата „ц”. Обясненията, че късните преписвачи преправили „цесар” на „цар” в Житието на презвитер Наум от Х в., без доказателства, само по предположение, че „в оригиналния текст положително е стояло „цесар” но преписвачът подменил думата с много по известната му царь”, не са убедителни когато се отнасят за преписи.
Титлата „цезар” е втора след императорската във Византия и не е цел на цар Симеон.
Като владетел на саракта Крум най-вероятно е носел титлата „сдр”, както „цесарството” е управлявано от „цесар”, „базилеята” от „базилевс”, „кралството” от „крал” и други политически примери от това време. След овладяването на знаците на царска власт на Източната римска империя от кана Крум, българите вероятно все по-често използват и понятието caesar заедно с местното население, като наследство и от времето на Тервел, успоредно с титлата „сдр”. Възможна е и византийска политическа игра, като с дадената на Тервел титла да се предотврати възстановяването на българската политическа традиция от времето на Велика България. Изследователи на ранната българска история не забелязват различието в примерите за титлите на различните народи по сведения на Теофан и Никифор.
Те определят аварския владетел с тюркската титла хаган, а българските владетели с индоевропейски титли: Кубрат е наречен „кириос”, Батбаян – „архон” и двама неизвестни – „рексове”. По-късно като че ли изчезва титлата „рекс”. В българската наука се приема, че Кувер управлявал като хаган всичките му подвластни преселници, но идеята е по-скоро логична, тъй като не намира подкрепа в „Деянията на Димитър Солунски” – основният извор за формирането на нова българска народност с участието на отвлечени хора от Тракия и Македония и за предводителя им Кувер.
„Архон” отговаря на „кана субиги” от по-късните надписи на Омуртаг.

9. Понятието българи.
нека започнем с това, кой как изговаря нашето народностно име, което е: Българин
А как го изговарят другите народи?
Французи: бюльгар
Немци: булгарен
Англичани: балгеъриън
Руснаци: балгары
Чехи: булхар
Алтайските и тюркските народи като: булгар, палхар, малкар.
Всичко друго но не и Българин.
А най-много и най-близко звучащи названия до нашето име има в земите на запад от планините Памир и Хиндукуш.
Там, където е била древната ни родина.
Името ни произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието). Това име се среща още от преди новата ера в районите на Памир и Хиндукуш, в езиците на народите които обитават тези земи.
Истината за българското име е съхранена и в стари хроники. В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин", което значело "МЪДЪР ЗНАЕЩ ЧОВЕК"!
Корена "Бълг", виждаме, че не идва от тюркския глагол "bulga" което значи "бъркам, смесвам". Според тюркската версия която го подкрепяше, ние носим името на "смесен, размесен народ", който се е появил от смесването на няколко тюркски племена. Но не е така, защото името ни няма как да е тюркско, защото не сме тюркски народ.
Има и още предложени версии за произхода на народностното определение "българин", които са по-малко вероятни. Такива са понятието "българи" като "булгамак"-"бунтовници", "размирници" или "белки" – понятие приемано от В. Бешевлиев - до езиковедската реконструкция за *bal като "човек" на В. Стоянов. Тази реконструкция може да е синонимна заедно с праформата за човек "ман" – "мислещ".
Произходът на понятието "българи", споре други автори идва чрез разчитането през персийски като "бала" – "връх", "върхушка от хора", "власт", "върхове" или от персийските думи "балар", "балагдр" със значение "колона".

     * * *
В края трябва да кажем няколко думи и за етно-културното развитие на ранните българи.
Съгласно с многобройните публикации за произхода и разпространението на древните българи през вековете (П.Добрев 2002; 2004; Стаматов 1997; Шопов 2004; Табаков 1999; Войников 2001; Димитров, 2001; и мн.др.),
виждаме, че българската цивилизация се заражда там където е тяхната прародина - в земите на древните арий -  района на планината Имеон (Памир и Хиндукуш). Анализът на много антични и средновековни извори показва, че от най-дълбока древност населението на указаните главно планински райони се е занимавало освен със земеделие и скотовъдство, още с добив на скъпоценни и промишлени минерали (Костов, 2003б), както и на благородни (злато и сребро) и други метали (мед, олово, калай, желязо, антимон и живак). Природните ресурси на разглеждания район в Централна Азия са причина за доминантното развитие на съществуващите там племена и народи, както и за постоянните нашествия и асимилации.  Неговото възлово положение на средата на търговските маршрути от Европа към Азия и обратно, от север на юг и обратно, го правят важен медиатор на различни култури през вековете. При своите миграции, древните българи съхраняват и развиват традициите на добив, обработка и търговия с благородни и други метали.
Древните българи са познавали монетните форми на
размяна, като такива са опознати освен от древна Бактрия (Балхара) по поречието на река Амударя (с най-голямата златна монета на античността с диаметър 63 mm), още и от преселилите се в Пенджаб български племена (мадри) и от областта Балгар (Палгар; Фалгар) по река Зеравшан
(Добрев, 2004, с. 130, 161 и 199), където са
били намерени монети от III-IV век със согдийски надпис “княз на Блгар”). Интересен е фактът, че в района на Херат са намирани златни монети с изображения на огнен олтар от едната страна и владетел – от другата, явно под влияние на сасанидските владетели от района на Балх (Dani,
Litvinsky, 1996).
Древните българи са мигрирали на няколко вълни към Кавказ (Велика България), а по-късно създават Волжка България и Дунавска България. Малка част се запазва в Памир-Хиндукушкия район по високопланинските долини, където са се съхранили освен някои етнически, лингвистични и стопански характеристики, така и традиции в добива и обработката на метални и неметални суровини
–  основа  на  развитието  на  човешката  цивилизация.
Тяхното  стопанство  трябва  да  се  разглежда  като комплексно равнинно и високопланинско земеделско и скотовъдно  стопанство,  наред  с  това  на  добива  на метални  (рударство)  и  неметални  (скъпоценни  и промишлени минерали) суровини.
    ***
Като заключение можем да кажем, че Българската цивилизация е многосъставна. Основните й черти са наследени или добити от траки, славяни и българи. Ако траките участват предимно със своята хилядолетна традиционна култура, славяните – със своя език, то българите са строителите на общата за всички държава - България.
Особено важен, обаче, е актът на покръстването на Българския народ, осъществен през ІХ в. от владетеля на България княз Борис І Михаил. Така, чрез Християнството и новата българска писменост Българската цивилизация получава един завършен вид, наследила и осмислила културните ценности на Античността. Тази своя културна цивилизация българите предават на останалите славянски народи, които възприемат най-важното език и писменност именно от българската средновековна държава, на която се опитват да подражават.
След падането под турско владичество, проекция на българската средновековна култура става Русия, която заимства културно-религиозното си и държавно строителство от българските книжовници изселили се в Русия. Самата идея за Москва, като трети Рим, също е заета от Българите.


1. Добрев П. Балхара край Памир. София,  2004.
2. Порожанов К. АНТИЧНОТО НАСЛЕДСТВО, БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПА, ЮЗУ, кн. 2, 2005..
3. Державин Н. С. История на България. София, 1948.
4. Ваклинов С. Формиране на Старобългарската култура. VI-XI век. София, 1977.
5. Рашев Р. Българска езическа култура VІІ-ІХ век. София, 2008.
6. Бешевлиев В. Първобългарите. София, 1981.
7. Симеонов Б. Произход и значение на основните прабългарски родови имена. В: Български език, 1980.
8.  Рашев Р. Прабългарите (5 - 7 век), 2005..
9. Гумильов Л. Хуните. София, 2008.
10. Неделчев Н. Арийското наследство в българската история, 2010.
11.  Петров П. Българскатадържава в края на VІІ в. В: История на България, София, 1981, т. 2.
12. Войников Ж. ЕТИМОЛОГИЯ НА ИЗВЕСТНИТЕ ПРАБЪЛГАРСКИ ТИТЛИ И ЗАНЯТИЯ, 2009.
13. Тафраджийска Цв. Ориенталистика и прабългаристика, сп., „Проблеми на културата”, 1982, бр. 3.
14. Костов Р. ДРЕВНОТО РУДАРСТВО В ПАМИР-ХИНДУКУШКИЯ РАЙОН НА СРЕДНА АЗИЯ С ОГЛЕД НА ЕТНОНИМА БАЛХ. МГУ - том 47, стр. 113-117, 2004.



Гласувай:
7
1


Вълнообразно


1. syrmaepon - имам големи съмнения за
25.11.2011 08:49
боилите и багаините )))) Интересно бой - ръст в иранските езици имали и други съпътстващи значения и производни думи от тази
Тархан означава освободен от данъци.Аварски историк например твърди,че тази длъжност се появява в Дагестан изключително с появата на тюркски племена ,като се има предвид ,че Хунзах - Аваристан преди това е Серир под силно иранско влияние.
Какво стана с колобрите ))))) ирански магове или шамани ? ))))))
цитирай
2. gepard96 - здравейте syrmaepon
25.11.2011 17:49
Колобъра не е класическа титла от военно-административния апарат, а е вид жреческа. Ето тълкуване на титлата колобър по д-р Ж.Войников:

Kалубар, колобър, кълоубръ. – жрец. Сееща се и у аварите.
Теофилакт Симоката дава следното определение на аварската титла:
„Бооколабра – ако пък някой иска да узнае съвсем точното значение на
думата, веднага ще преведа името на гръцки език; като превърнем езика на скитите в благородния гръцки език, ще получим превода „маг”, сиреч жрец…”. Проф. Томашек я свързва с османотурското qolaghuz, севернотюркските диалектни форми qolabur, qolobur – водач.

Думата е двусъставна: калу+бър. Може да посочим по-точни етимологични
паралели със скитски kalana – магьосник, шаман, осетински kаlаn – вълшебство, магия и bеri – духовно лице, bеrc – монах, иронски bеridоn, дигорски bеridоn – манастир.
В санскрит kalyаn·a, пракрит kallаn·a, протоиндоирански kali – чуден, прекрасен, от едни произход със скитско-алано-сарматското kalana – магьосник, шаман, явно в резултат на наслагване с алтайското, чувашко kеle – моля се, желая, kеlе – молитва, обряд, богослужение, което показва недвусмислена връзка с kala
– говоря, разказвам, съветвам, което е сродно с протомонголското kelen – език, kele – говоря, бурятското xelen – език, xele – говоря, в тунгусоманджурското xele – говоря, разказвам, манджурски kula, xola – призовававам, евенкски kеlе – моля се.
В.Стоянов посочва алтайското kеl – говоря, като древен тохаро-алтайски контакт, от *klaw – говоря, обявявам, славя.
В дигорски burku означава сборище на вещици и магьосници (явно в един по-
ранен етап, е означавало събрание на жреци, съотв. bur – жрец, маг).
В персийски pari-sаy, pari-dar, кашмирски be-pir, pir, хинди-урду bir, бенгалски bajikara – магьосник. В чувашки се е съхранила думата kelepuse – жрец, показваща пряк паралел, с евентуалното изходно kelebеr – магьосник, жрец, съдържащо алтайски и ирански корен.
Старостин посочва протоалтайското *boge, тюркското *bogu, моноголското
*bogda, тунгусоманджурското *bugu-ca, японското *bэnkam – свят човек или
вълшебник, маг.
Така че бо-колобър е от смесен алтайско-ирански
(прабългарски) произход и означава жрец.
При българите се среща и титлата ичригу-колобър, позната от надгробен надпис
на кан Омуртаг. Предвид значението на чръгоу (ичригу) – домашен, вътрешен, близък
подчинен, посредник, вероято ичригу-колобърът е бил личния жрец на владетеля.
Друга титла е боготор-боил-колобър – навярно е жреческа степен свързана с армията,
жрец-войн. Позната от Надпис № 69 на канасюбиги Маламир: „Кана-сюбиги Маламир:
Чепа, багатур-боила-колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”
Също кана-боила-колобър – не е запазено определение на тази длъжност. В
Пресиановият надпис от Филипи обаче е посочено, че той заедно с кавхана и ичиргу-
боила е предвождал армията, или както виждаме става дума за висша жреческа степен в
армията: „На многото българи, от бога архонтът Персиан изпрати кавкан Исбул, като
му даде войски и ичиргу-боила и кана-боила-колобъра. И кавканът срещу смоляните...”
цитирай
3. syrmaepon - багатур-боила-колобър
26.11.2011 09:00
обаче има и друг вариант.Много често хора имат лично име дума ,която означава титла,така че горното може просто да е име -благородник - длъжност т.е. боила Багатур,който е колобър
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 833612
Постинги: 70
Коментари: 515
Гласове: 303
Архив