Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2011 01:59 - Християнската религия при българите преди Покръстването в 9 век
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 8563 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 25.11.2011 05:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Едно от най-значимите събития през вековната българска история, безспорно е Покръстването (865 г.) и последвалото въвеждане на собствена писменост. Книжовниците от Плисковско-Преславската школа, като съвременници и участници, първи свързват този акт с последвалото усвояване на Кирило-Методиевото дело, което дава на старобългарския език статута на третия класически език в културата на средновековна Европа.
Този процес стимулира етнокултурното единение на българската народност, но също така изгражда една собствена етнокултурна цивилизация, от която следващите векове ще гребат с пълни шепи множество народи.
България през периода 7 -10 век е най-мощната европейска държава, не само завзела част от римските имперски територии, но и оказвала огромно политическо влияние в целия регион. Така към 60-те години на IХ в. българите вече имат не само многовековно присъствие в живота на Европа; но след кан Тервел те нерядко дори арбитрират военно-политическите процеси в европейския югоизток.
Точно към онзи момент християнската религия, вече твърдо е положена във фундамента на европейска идентичност. И покръстването на българите е следващата решаваща крачка към оформянето на тази собствена цивилизация, превърнала се отпосле в трети културен ипостас. В същото време, приемайки християнството, българите придобиват ши за влизане в културно-историческото наследство на Европа
и редом с останалите християнски народи на континента стават негови съ-при-
тежатели. Тази е причината, поради която България ще стои в полезрението на
       *   *   *
И така – нека се опитаме да проследим пътя на древните българи към Христа.
Историческите извори свидетелстват, че българите в Армения първи се срещат с Христовата вяра. В съчинението си "История на Арменците" Мовсес Хоренаци ни съобщава, че при царуването на Аршак възникнали смутове в клисурите на великата Кавказка планина, в „Страната на българите”.
Много от тях се отделили и заселили „за дълго време” в подножието на Кол на плодородна земя. По името на предводителя им областта била наречена „Вананд”, а селищата на колонистите носели имената на неговите братя и потомци.
История на Армения пише и Фавстос Бузанд. От нея са запазени книгите между  III и VI. Те обхващат времето от царуването на Хосров II Котак до разделянето на Армения на сфери на влияние (387 г.) между Рим и Сасанидски Иран.
За този период авторът пише като свидетел, а описанието кореспондира със запазените у Амиан Марцелин сведения. Измежду епископите към времето на разделянето Фавстос Бузанд споменава и Зортуаз – епископ на Вананд.
В княжеското посланичество, изпратено от цар Тиран (338–350) да покани хорепископ Даниил за католикос на Армения, фигурира и князът на Вананд – Артаван. Орот, „княз Ванандски”, пък е включен в свитата, съпроводила Иусик за ръкополагането му в гр. Кесария.
От своя страна Мовсес Хоренаци още на два пъти се връща в своя разказ към българите в Армения. Поведението им при разделянето на Армения той описва така: „В това време от Хосров се отделили хора от рода на Ванандците. Те не разчитали на нито една от страните, но се укрепили в своите гористи планини и в скалистите
клисури на Тайк.
През 420 г. ванандците се включват в бунта на Нерсес Чичракеци за отхвърлянето на персийското владичество. От препратките става ясно, че българите са били интегрирани като етнически обособена група в арменското общество.
Населяваната от тях област е имала свое духовенство начело с епископ, а князете на Вананд по протокол са участвали в ръкополагането на арменските патриарси, но засега няма преки свидетелства дали и доколко българите, попаднали в обсега на Арменската църква, са приели Христовата вяра.
Особено важни за нас са свидетелствата, оставени от Егише, за борбата на арменците в защита на вярата си. През 449 г. персийският цар Йездигерт II (438–457) издава указ да се преустанови изповядването на християнството в страната Армения, Грузия и Кавказка Албания отказват да се подчинят. Решението е взето от събор на епископите, в който участва и Гад – епископ на Вананд.
Година по-късно започват бойните действия между въстаниците и царската армия, но сред християнските сили настъпват разногласия. Колаборационистите се групират около Васак Сюни, а непримиримите застават зад Вардан Мамиконян. По това време Византия не е в състояние да окаже помощ на християнските сили.
Само хоните от Северен Кавказ удържат на думата си и с дълбоки набези на юг дори в самата Персия се опитват да разкъсат персийските сили, насочени срещу Вардан. За решително сражение с персите Вардан събира войските си в гр. Арташат. Формират се четири полка. Третият е поверен на Татул Ванандаци. За случилото се в навечерието на битката Егише пише: “...и колкото бяха некръстени от множеството на войската, през тази нощ се покръстили всички, а на сутринта се причaстили в светите тайнства...”. На 26.V.451 г. в Аварайрското поле на брега на р. Тлмут, приток на р. Аракс, противниците се строяват за решително сражение. Силите били неравни и прочутата Аварайрска битка завършила с поражение на християнското войнство. В битката загиват девет велики нахарари и стотици редови бойци. Арменската историография отбелязва, че в този ден 1036 християни вписват имената си в книгата на живота, а Арменската църква ги обявява за светци. Оцелелите след битката въстаници се оттеглят през областта Вананд към Тайк. Егише е пряк участник в събитията като воин и секретар на Вардан Мамиконян. Съчинението си пише по настояване на иерей Давид Мамиконян между 458 и 464 г. Некръстените в армията на Вардан най-вероятно са били измежду българите на Татул Ванандаци, а съобщението на Егише е първото пряко свидетелство за процесите на християнизация сред българите в Армения.
По това време основният български етнически масив обитава земите на север от Кавказ, около Азовско море и по Северното Причерноморие, сиреч „санитарния пояс” между християнския свят и мигриращите от североизток варварски племена. Светото предание свързва началото на благовестието в тази зона на контакти и конфликти с името на ап. Андрей. Встрани от разпространението на християнството в Римската империя не остават и нейните владения по северните брегове на Понт. Оформилите се там християнски центрове оказват пряко влияние върху съседните езически племена. Измежду участниците в Първия вселенски събор (325 г.) е готският епископ Теофил. В Крим е създадена Готска епископия, към чийто диоцез се числи и споменатата в  Равенския космограф Patria Onogoria.
За приемането на християнството от Грод (528 г.), вожда на кутригурите, пише Теофан Изповедник. Арменските извори свидетелстват, че мисионирането на север от Кавказ започнало да дава своите плодове през VI–VII в.
Без да може да се определи точно кога, но там възникват християнски общини, една от които носи името „Булгар”. Много интересна е бележката на Л. Н. Толстой в неговите кавказки дневници, където на дата 15.Х.1853 г. той пише: „В Голяма Кабарда, срещу Налчик, между мохамеданите съществува община от незапомнени времена приела християнската вяра – Дигор, Булгар и т.н.”.
Освен това бурните събития в Армения вероятно са предизвикали вторична миграция на част от потомците на Вананд обратно към Кавказ и Предкавказието. В писмото си до испанския евреин Хасдай Ибн Шафрут хазарският каган Йосиф нарича българите ванандци „В-н-н-три”. Наименованието „в-н-н-д-р” се среща и в анонимната персийска география от Х в. С него, там са означени българите оногундури - племето на династичния род Дуло, определяло облика на българския етнически масив в Европа чак до времето на Първото българско царство. В арменските извори, отнасящи се за българската история те са известни като “Влндур Булгар Вунд/Вананд – ванандци” или „Вх’ндур Булгхар Венд” при Мовсес Хоренаци и „Огхондор/Woghkondor Блкар–пришълци” от трактата Ашхарацуйц (Светопоказател) на Анания Ширакаци.
Както пише във вече цитирания текст Мовсес Хоренаци – българите се заселили в подножието на Кол „за дълго” - което означава, не завинаги.
Тези процеси, както и мощната българска вълна "заляла" земите на север от р. Дунав към Панония ще са причините, дали основание на Козма Индикоплевс в кн. III на своята Християнска топография в 547 г. при изброяването на приелите
християнството народи след "ирканите” и "ерулите” и преди "еладците”, "илирийците” и "далматите” да постави българите. Това сведение на Козма е много ценно за ранната българска история.
След установяването си в Панония аварите периодично започват да разоряват приграничните византийски територии. От 611 г. набезите им стават все по-мощни.
В търсенето на изход Византия се обръща към българите за изграждането на антиаварска коалиция. Плод на тези контакти е и покръстването на кан Кубрат и неговата свита през 619 г. в Константинопол. Това научаваме от хрониката на Йоан Никиуски. Пряко потвърждение на свидетелството ни дават анализите на откритото край Малая Перещепина съкровище. Разчитането на монограмите върху пръстените недвусмислено сочи неговия собственик – кан Кубрат, а един от най-проникновените изследователи на съкровището констатира, че то е принадлежало на човек „много тясно свързан с християнството”, за което красноречиво говори фактът, че дискосът от Томи на епископ Патернус „не е бил профаниран, а допълнително ‘християнизиран‘ чрез апликация на четири емайлирани кръстообразни медальона. Явно кан Кубрат е разчитал християнското послание откъм неговата най-автентична, дълбинно-екзистенциална страна, приемайки Иисус като личен Спасител.
Няма свидетелства Кубрат да е правил опити да християнизира подвластния му народ, но несъмнено някои от приближените му са приели вярата заедно с него в Константинопол, а други впоследствие са били повлияни от нея. Християнството на кан Кубрат се проецира и във външната политика на Велика България. С имп. Ираклий (611–643) го свързват дружески отношения на разбирателство и помощ.
Кан Кубрат дори има някои сведения, че подкрепя наследниците на Ираклий, срещу евентуалното им отстраняване от властта след смъртта на императора.
През всичките дни на Кубратовото управление Велика България живее в мир с Византия.
Още в края на IV в. обаче, между 372–375 г., хунският удар северно от Кавказ откъсва големи групи от българския етнически масив и те, тласкани и увличани от хунския устрем заедно с други нехунски племена като алани, готи, гепиди и
пр., се озовават в Панония. Там участват във възхода на Атиловата империя, но когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи „като роби”, нехунските народи се разбунтуват и под водачеството на гепидския крал Ардарих през 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните в битката при р. Недао. Българите участват в разгрома на хуните, не се оттеглят с тях на изток и не се включват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава. Заедно с гепидите българите остават в Панония и се разполагат в областта около гр. Сирмиум. През следващите десетилетия те са чести „гости” на Илирик и активно участват във военно-политическите процеси на Апенините. В 567 г. новите пришълци от изток, аварите, в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава.
Панонските българи стават аварски поданици. Малко по-късно лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С лангобардите мигрират и част от панонските българи.
Фредегарий в своята Хроника и Павел Дякон ни съобщават за още две български преселения в Италия през 631/632 и 667 година. Видимо процесът на християнизация сред тези българи е протекъл твърде интензивно, щом някои от тях още в края на VII в. строят свои църкви.
Една от тях е била църквата „Св. ап. Андрей” на Виа дел’Университа в Неапол, около която по-късно се оформя българският квартал на града. Българите издигат своя църква, посветена на ап. Андрей, и в резиденцията на Алцек – Канталупо (Kan-teleped) край потока Кансула. На 3.IХ.1020 г. епископът на Бояно дарява тази църква на манастира Монтекасино. Винченцо Д’Амико, комуто дължим тези сведения, констатира, че немалка част от храмовете в Италия, носещи по онова време името на св. ап. Андрей – „апостола на скитите”, са дело на българи. Ала писмените извори свидетелстват за българско присъствие в Италия и преди 568 г. Византия често използва услугите им при водените срещу готите военни операции на полуострова. Стратезите Вализарий, Йоан, Нарсес държат в армиите си да имат и български конни формирования. През 546 г. дори командването на гарнизона в Перузия е поверено на българин – Одолган. Едва ли византийците биха дали такава отговорна длъжност на езичник. Вероятно някои от българите на византийска служба са били  християни. Имало е обаче и българи, изцяло отдадени в служба на Бога. В кратка бележка за един от тях споменава папа Григорий Велики. Той съобщава за смъртта на Пиетро Булгаро„свещеник българин от латински ритуал”, роден в 560 г. и починал като кардинал в Рим (M. Perosa).
За основната група българи, установили се в областта Беневент, Павел Дякон пише, че дори в края на VIII в. те все още ползвали родния си език, сиреч били двуезични, но и дума не споменава да изповядват вяра, различна от християнската.
Алцековите българи са част от българите в Панония, попаднали там след удара на хазарите върху Велика България през 60-те, години на VII в. Начело на останалите в Панония българи е стоял кан Кубер. Под властта на Кубер аварският хаган поставя и т.нар. „сирмисианци” – народ християнски, включващ ромейски пленници и техните потомци от смесени бракове, населяващи областта около гр. Сирмиум. За тях в Деянията на св. Димитър Солунски четем: „И както еврейският народ се размножавал в Египет при фараона, така и тук по същия начин, чрез православната вяра и светото животворящо кръщение, се разрастваше християнското племе... Той (Кубер – д. м.) като научил от някои, които му били по-близки, че този народ копнее за градовете на бащите си, започнал да обмисля. После вдигнал целия този прокуден ромейски народ и заедно с други племена, както е разказано за юдеите в Мойсеевата книга Изход, т.е. пришълците тръгнали заедно с покъщнината и оръжията си. Те се вдигнаха и въстанаха, както казахме, срещу хагана, така че когато самият хаган узна, започна да ги преследва. Те влязоха в пет или шест сражения и във всички той беше победен от тях... И тъй, Кубер премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското поле. Те като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове главно защото бяха запазили православната си вяра...”.
Дясна ръка на кан Кубер е бил някои си Мавър – интелигентен, дипломатичен, еднакво добре владеещ български, славянски, латински и гръцки език. Той прави впечатляваща кариера във византийската администрация, а в печата си се титулува „патриций”, „владетел на сирмисианците и българите”. Едва ли кан Кубер случайно е избран и поставен за архонт на сирмисианците. В негово лице аварският хаган ще да е виждал човек, добре познаващ живота на християните и водач на племе, сред което има хора, споделящи техния живот и вяра. Показателно за тясната спойка между българите на Кубер и сирмисианците християни е поведението на последните след установяването им в Керамисийското поле. Те не бързат да напуснат своя водач и остават лоялни към него. Той от своя страна се чувства задължен да уреди социалното им положение – първо, като настоява драгувитите да доставят храна за водения от него народ; второ, като стига до споразумение с византийската администрация желаещите да бъдат включени в списъците на военнозадължените и да получават заплата от имперската хазна. Изводът, който се налага от щрихираните събития, е, че през втората половина на VII в., след близо тривековно регулярно общуване с християнския свят, българите добре са познавали християнството като религиозна доктрина, нравствена норма, набор от социоконструктивни принципи. Някои от тях, включително и част от българската аристокрация, намират в него новата си вероизповед, а за останалите то е външноконституираща битието им другост. Но и едните, и другите вече не се чувствали уютно в Pax Barbarica и колкото пъти са били изправяни пред избор, са търсили според ситуацията формула за вписване в християнската ойкумена.
Процесът на християнизация при Аспаруховите българи протича с целия драматизъм и амбивалентност на одругостяването. След победата при Онгъла южно от р. Дунав се прехвърля основната част от българския етнически масив. Негово ядро са уногондурите, от които е и владетелският род Дуло. В завладените византийски области Мала Скития и Долна Мизия българите заварват варваризирано и немногобройно, но християнско население. Пристанищните градове като Доростол, Калатис и др. продължават да функционират като християнски центрове. Хронистите Теофан и патр. Никифор в съобщенията си за сключения мирен договор между кан Аспарух и имп. Константин IV Погонат не споменават нищо за настъпилите промени в живота на завареното гръкоезично население, докато за славяните се подчертава, че на запад срещу аварите били дислоцирани „седемте племена”, а на юг срещу Византия северите за защита на държавните граници. Освен това при дебата в Константинопол (870) по българския църковен въпрос българските пратеници заявили, че в завладените земи те заварили гръцки свещеници, което може да значи само едно, че са били налице функциониращи християнски центрове.
Синът на Аспарух, кан Тервел също е бил християнин, първо той получава титлата "кесар" от василевса, която е следваща след императорската в ромейската ранглиста и е давана по-принцип на престолонаследника или брата на василевса.
Също кан Тервел е и първият официално канонизиран български владетел.
Той е канонизиран за светец от западната църква под името Свети крал Травелий - това съобщава римският кардинал Цезаре Бароний.
Ако в битката при Поатие, Карел Мартел спира арабите и разбива една шестхилядна армия, то българските владетели Тервил и Кормисош побеждават над 100-хилядната армия от сарацини и само във финалното сражение между българи и араби, жертвите на мюсюлманите възлизат на над 33 хиляди. Изследвайки значението на тази баталия, откриваме причината, защо именно йезуитския военен орден на римокатолическата църква е оценил достойнствата на българския владетел Тервел.
Затова съвсем не е случайно и изобразяването му като крал – светец, в манастирите на Лозен, Зограф, Бельовата църква край Самоков и много др.

image

Печатът на Тервел, открит през 1972 г. е с гравиран надпис, който гласи:
"Богородице, пази кесаря Тервел"!

Факт е, че след оттеглянето си от престола, кан Тервел е станал монах, но е бил покръстен още преди да му е била дадена титлата кесар, защото такава по канон е давана само и единствено на християнин.
Според проф. М. Москов, българският кан Тервел, роден ок. 675 г. и починал през 721 г. е управлявал Дунавска България в периода 695 - 714 г. След него на българския престол сядат посладевотелно хановете Кормесий I (714-715 г.) и Кормесий II (715-721 г.) като вторият е идентифициран с архонт Крумесис за който има надпис край Мадарския конник. Счита се, че съпруга на българския кан Тервел е била дъщерята на византийския император Юстиниан II Ринотмет Анастасия, от първия брак на императора с Евдокия. Има данни и, че дъщерята на кан Тервел и Анастасия става Августейша византийската императрица Мария, чрез брака и с император Лъв III Иса̀вър. Сватбата им е била още когато Лъв е бил стратег на Анатолия. На 25 ноември 717 г. след държавен преврат Лъв III е коронован за император в катедралата "Св. София" в Константинопол, а Мария за императрица. На 25 август 718 г. тя е наречена Августа в деня, в който вселенският патриарх Герман I кръщава внука на кан Тервел - Константин, който през 720 г. е възцарен като съимператор. Другите внуци на Тервел са Анна, Ирина и Козма. Лъв III остава на престола до смъртта си на 18 юни 741 г. Константин V Копроним – внукът на кан Тервел се жени за дъщерята на хазарски каган и съюзник на империята против арабите Чичак. И най-странното за този потомък на рода Дуло е, че той организира през времето на своето царуване 9 похода срещу България като през 756 г. разгромява Кормисош при крепостта Бурдизон, която в чест на победата я преименува на Булгарофигон. Вторият му поход е в Тракия и с флот по Дунав където при крепостта Маркели разбива българската войска на кан Винех при което този български владетел е бил принуден да сключи мирен договор с императора по силата на който, неговите собствени деца са били изпратени като заложници в Константинопол.
Константин V умира на 15 септември 775 г. Не е известна по-нататъшната съдба на внучката на кан Тервел – Мария.

За кан Тервел е писал и един от най-важните представители на италианската историография – Марк-Антонио Сабелико още в края на ХV в.: "Както се говорело, първият български крал-кръстител, е Требелиус…”.
Оказва се, че Средновековните европейски автори са му отделяли достойно внимание, обозначавайки го в Стария континент като "спасителя на Европа", защото е способствал за спиране на арабската инвазия.
С постоянното териториалното разширяване след на българската държава след управлението на Тервел, в нейните предели влизат областите Загоре, част от Тракия, Македония, Нови Епир и др.
Това увеличава дела на християнското население в държавата.
При управлението на кан Крум в хода на военните действия срещу Византия редовно се практикувало изселването на плененото население във вътрешността на страната, а архиепископ Теофилакт твърди, че на тяхно място били заселвани българи. Това разместване на населението многократно увеличавало шансовете на християнската проповед в слово и дело да проникне сред българите езичници.
Християни попадали и сред най-близкото обкръжение на владетеля – на държавна служба били механикът Евматий, Константин Пацик – женен за сестрата на кан Крум, стратезите Леон и Йоан, Кинамон – възпитателят на Омуртаговите синове, и др.
В дохристиянска България веротърпимостта и толерантността са обичайна норма на поведение между поданиците на кана и на властта към простолюдието. От подвластните си канът изисквал лоялност към държавните институции. Тази норма била нарушавана в два случая – при ожесточена съпротива по време на война и при прозелитизъм, който проблематизира владетелската доктрина.
Точно такива казуси възникват при управлението на кан Крум и кан Омуртаг.
Византийските автори обявяват и двамата за гонители на християните. В синаксара на Константинополската църква на тях се приписват мъченията над одринския митрополит Мануил, екзекуциите на епископите Георги и Петър, на Парод, Гавриил и Сионий, на стратезите Йоан и Лион и на още 377 мъченици, но имената на стратезите срещаме и в един роден извор – Хамбарлийския надпис, където те фигурират като помощници на командващите крилата на българската войска.
Кан Крум включвал капитулиралите военачалници заедно с войската и подчинените им територии в своя „саракт”. В нарочен надпис той ни съобщава, че под негова власт минали градовете Сердика, Девелт, Константия, Версиникия, Адрианопол... По този начин християни вече имало и във войската му. Негов най-близък съратник бил християнинът Константин Пацик.
Най-масовите бягства от Византия към България са именно по времето на неговото управление и едва ли това би се случило, ако кан Крум е бил религиозен фанатик.
Различен е случаят с кан Омуртаг. Почти всички бунтове и детронации на владетели в езическа България са били мотивирани от обвинението, че водената политика тласка страната в обятията на Византия. Случаите на български аристократи, забегнали в Константинопол, приели там християнството и дори направили кариера във византийската администрация, се използвали в подкрепа на обвиненията.
Кан Телериг например през 777 г.  бил принуден да избяга в Константинопол, където се покръстил и приел името Теофилакт. Византийски император Лъв IV (775-780) го удостоил с титлата патриций. Телериг се оженил за Мария - племенница на василевса и братовчедка на императрица Ирина.
Един от индикаторите за подобни намерения било пренебрежението към отческата вяра. Приобщеността към традицията била задължително условие както за упражняването на властта, така и за престолонаследие, тъй като според владетелската доктрина на българите канът олицетворявал не само върховната военно-административна власт (Imperium), но и върховната религиозна власт
(Sacerdotium).
Това ще да е причината, поради която след покръстването редица военно-административни титли се запазват и се срещат в историческите извори, но върховната, натоварена и религиозно титла на владетеля „kanasybigi” – никога.
Оттук и обяснението за нееднозначното отношение на кан Омуртаг към християнството и драмата, разиграла се във владетелския дом.
Видимо християнството вече е било доста широко разпространено и сред простолюдието, защото в словото си на Кръстопоклонна неделя Теодор Студит (759–826) говори за репресии и върху християни българи.
Някои изследователи смятат, че кан Омуртаг държал за размяната на пленници по договора с Византия и за да ограничи религиозното влияние на пленниците християни върху местното население.
За значителна християнска общност в България преди Покръстването говори и папа Николай I.

Във владетелския дом чрез Кинамон Христовата вяра намира прием в сърцето на първородния Омуртагов син Енравота и брат му Звиница, заради което най-вероятно те са лишени от престола и на него се възкачва третият син - Маламир.
Покръстилият се по-късно Енравота е екзикутиран при отказа му да се отрече от християнската си вяра, но както пише Теофилакт Охридски, само след три години животът на Маламир бил "пожънат безвременно от сърпа на Божието правосъдие” и на престола се възкачва кан Пресиан – син на Звиница.

Изключително чувствителни и в същото време автентични маркери за процесите на религиозна конверсия сред управляващия елит на българското общество са надписите от т.нар. Каменна летопис и печатите на българските владетели, защото те отразяват религиозното самосъзнание на притежателя им, функциите на официалната владетелска доктрина, съдържат формули, легитимиращи властта им пред чужди и свои.
Проф. Божидар Димитров, в едно свое изказване подчерта, че "Борис I просто е възприел и легитимирал християнството като официална и задължителна религия на Дунавска България, докато корените на това християнство са възприети от основната част на Българите и българската аристокрация много по-рано. Най-вече във времето на кан Тервел".
От времето на кан Кубрат насетне гръцкият език е приет в канцеларията на българските владетели като официален работен език.
Казахме, че за Кубрат, Органа, Мавър, Тервел християнските формули върху печатите им не са били чиста формалност. Тези образувани на гръцки език за християнския Бог формули се оказват приложими и към изповядвания от българите примитивен, лишен от иконография монотеизъм.
С настояването си мирният договор от 816 г. да бъде осветен чрез двуобреден ритуал кан Омуртаг фактически се стреми да сложи знак за равенство не само между Византия и България, между византийския император Лъв V и себе си, но и между своя Бог и християнския Бог. В надписите си той се титулува kanasybigi ho ek Theou archon, с което оправдава очакването както на своите езически поданици, така и на поданиците си християни, особено умножили се при управлението на кан Крум.
След кан Омуртаг всички български владетели възпроизвеждат втората част на титула („от Бога владетел”), която, от една страна, оспорва ойкуменическия елемент в титула на византийския василевс, а от друга, гарантира приемствеността във владетелската доктрина при прехода от езичество към християнство.
Очевидно е, че в случая не се търси просто imitatio imperii. Знаменателен е фактът, че Омуртаговият надпис № 43 е датиран по „Р.Х.” – 820 г., и втори път от сътворението на света – 6327 г. Проф. Ив. Венедиков специално подчертава, че формулата „Р.Х.” е означена с гръцки термини, буквално значещи „от появата на истинския Бог”, а когато кръстът, основополагащ за Христовата вяра символ, започва масово да се използва в качеството му на invocatio simbolica, става ясно, че не само културното, но и собствено религиозното влияние на християнството сред българите вече е било непреодолимо.
Оставеният от кан Пресиан надпис върху цокъла на базиликата в гр. Филипи гласи: „Който търси истината, Бог вижда и който лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но Бог вижда”. Надписът до такава степен се покрива с християнските, че по-късно е било възможно филипяните, изтривайки фактите за собствената си непочтеност, да го използват като типично damnatio memoriae, насочено срещу неговия автор.
Казаното по-горе дава основание на проф. Венедиков да направи следния извод относно религиозната ситуация в България преди Покръстването (865 г.): „Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководно малцинство, толкова близо до християнството, колкото българското”.
*   *   *
Посочените факти налагат констатацията, че религиозният развой на българите е преминал през всички фази, приближаващи ги към християнската представа за Бога, и този процес е продължил векове.
Покръстването (865 г.) е неговата финална сцена, официализиране на резултата от една вече случила се за голяма част от българското общество конверсия.
Освен споменатите има и много други факти, които говорят за това бавно, но сигурно приемане на християнството. Някои автори поставят акцента върху външен натиск като причина за Покръстването – визира се несъстоялата се война с Византия. Потушаването бунта на боиладите пък се използва като аргумент в полза на тезата, че св. княз Борис със сила наложил християнството като вероизповедание на народа си. Случилото се ни дава основание да бъдем резервирани и към двете твърдения.
От Бертинските анали знаем, че преди да приеме свето кръщение от Константинопол, със същата цел св. княз Борис е търсил контакти и с Людовик Немски (826–876). Освен политическата далновидност зад този акт на българския владетел стои и търсеното от княз Борис чисто християнство. Това се разбира по допитванията на княза до папата, напр. в 104 въпрос където съобщава, че част от българите са били кръстени от евреин. Княза пита възможно ли е в Господния ден да се отива на път във връзка с позволените в юдаизма 2000 крачки (36-ти въпрос). Какви животни и птици е позволено да се ядат (43-ти въпрос). Трябва ли да продължат да принасят примициални жертви - първаците от плода на ръцете си (89-ти въпрос) и т.н.
Що се отнася до бунта – самите боилади сочат като причина „лошия закон”, който им дал владетелят, сиреч, позовават се не толкова на собствено религиозните, колкото на социалните последици от приемането на новата вяра.
Поведението на княз Борис е логично, а може би и единствено възможното.
Той ги съди по предпочитания от тях „добър” стар закон за клетвонарушение и възмездява тяхното предателство с меча, над който са се клели, а последвалото ги заблудено простолюдие съди по християнския закон и след разоръжаването им ги
пуска с мир да се приберат по домовете си – един достоен за мащаба и смисъла на изстраданата промяна.



Литература:
Ат. Стаматов - Християнството сред българите до Покръстването (865 г.)
Й. Вернер - Погребалната находка от Малая Перещепина и Кубрат – хан на българите, С., 1988 г.
P. Diaconus - Historia Langobardodorum, II.26.
V. D’Amico - Bulgari trasmigrati in Italia nei Secolli VI e VII dell’Era Volgare, Campobasso, 1933.
В. Бешевлиев - Първобългарски надписи, С., 1979 г.




Тагове:   Кубрат,   Борис,   христиани,


Гласувай:
3
0


Вълнообразно


1. czarnian - Здрасти колега, чудесен материал!
15.08.2013 13:43
Здрасти колега, чудесен материал! Ето и моя принос по темата:
http://www.academia.edu/4063527/_-_IV-VI-_
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 833641
Постинги: 70
Коментари: 515
Гласове: 303
Архив