Луд на шарено се радва :: Норман Дейвис: филолози и историци в разузнаването или „българската връзка” на Дж. Р. Р. То...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.09.2014 19:56 - Норман Дейвис: филолози и историци в разузнаването или „българската връзка” на Дж. Р. Р. Толкин

Автор: mglishev Категория: История

Прочетен: 3048 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 25.09.2014 22:00

Сигурно много читатели у нас са се опитвали някак да си представят връзка между творчеството на прочутия писател и България. Моят опит е в търсенето на данни за контакт между бащата на Средната земя и влиятелния медиевист сър Стивън Рънсиман, автор покрай много други книги и на „История на първото българско царство” (1930), българофил и личен приятел на цар Борис III преди включването на страната ни във Втората световна война. Предполагам известно влияние на римската и византийската история върху „историческия” фон на Толкиновия измислен свят и в частност съм се интересувал от възможността за паралел между роханската помощ за Гондор във „Властелинът на пръстените” и походите на Тервел към Константинопол. Засега нямам позитивна информация за познанство между Толкин и Рънсиман, нито за интерес у Толкин към Рънсимановите трудове, още повече, че двамата са възпитаници на двата съперничещи си и най-стари университети в Англия, а и полетата им на изследване се припокриват относително слабо. Но изкушаващите римски и византийски паралели в Толкиновата Трета епоха, най-вече с Арнор и Гондор, са достатъчно многобройни (за това съм писал другаде), пък и „Историята” на Рънсиман далеч не е единственият източник на информация за Византия и съседите й – особено за познавач на класическите езици и специалист по ранносредновековни текстове като Толкин. Все пак, косвена връзка между Толкин и България има, при това тя не е литературно-историческа, а доста съвременна. Може би дори донякъде романтична, с шпионския отблясък на „Казабланка” или „Английският пациент”. Предвид почти тоталната обвързаност на българските академични кръгове от по-старото поколение с ДС и криворазбрания „патриотизъм” на доносничеството, бъркано с приключенски дух, предполагам, че този разказ ще се радва на известен интерес. Но намирам огромна морална разлика между лицата, за които ще стане дума на следващите редове и Кеймбриджката петорка от съветски информатори, действали между 30-те и 50-те години. Ето събитията, както ги излага Джеймс МакНийш в книгата си “Dance of the Peacocks: New Zealanders in exile in the time of Hitler and Mao Tse-Tung” (Уелингтън и Ню Йорк, 2003), с няколко мои доуточнения по общата фактология. Ще се радвам на поправки при почти неизбежните си грешки. Смятам за повече от вероятно, че биографията на Толкиновия по-млад колега, приятел и наследник, чиято биография ще бъде проследена тук, е свързана с Рънсиман. Нещо повече, тя минава през драматични моменти в България. В началото на академичната 1938-1939, тоест през септември-октомври 1938 (точно след края на разкопките при Сътън Ху) Историко-филологическият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” включва в програмата си лекционен курс на младия новозеландец, филолога Норман Дейвис (Norman Davis). Не бива да го бъркаме с прочутия историк с почти същото име (Norman Davies). Д-р Дейвис от нашата история е роден в 1913, в градчето Дънидън на Южния остров в далечна Нова Зеландия. В 1934 печели престижната стипендия на тръста на Сесил Роудс и това му позволява много млад да завърши аспирантурата си по сравнително езикознание в колежа Мъртън, Оксфорд. Възможно е още тогава да се запознава с Толкин, който като изключителен филолог е заел катедрата по староанглийски в оксфордския колеж Пембрук още от 1925, когато е едва на тридесет и три. В Университета Отаго в Дънидън, Нова Зеландия, на който Дейвис в края на живота си завещава целия си личен архив, е запазен екземпляр от първото издание на „Хобитът” от Толкин (1937) с руническо посвещение от автора на интересуващия ни негов по-млад колега – но е възможно подаръкът да е направен и след 1945. Най-вероятно е Дейвис да посещава курсове при Толкин още в 1932-1937.

(Норман Дейвис, 21-годишен) В 1937-38 Дейвис вече е преподавател в Университета в Каунас, Литва. Оттам развитието на академичната му кариера го довежда в България. Д-р Дейвис е от онези типични за първата половина на ХХ в. учени, за които екзотичните дестинации са добре дошли, а езикът не е бариера – той дори обича да казва, че е съдействал за добавянето на една буква към българската азбука (ако изразът му не е просто шега, би било интересно коя е буквата). Към такива талантливи учени британското разузнаване често изпитва обясним интерес. Можем да се сетим за Лоурънс Арабски, едновременно водач на антиосманско въстание и автор на вълнуващи и задълбочени книги. На 1 септември 1939 избухва Втората световна война. В 1940 Литва е анексирана от СССР, а в Оксфорд проф. Толкин известно време е в кореспонденция с военните власти относно възможността като филолог да участва в група за разбиване на немски кодове (проектът не се осъществява). Царство България все още е неутрално и поддържа дипломатически отношения с Обединеното кралство. Поданикът на британската корона д-р Дейвис продължава работата си като асистент в Софийския университет, а едновременно с това приема и назначение като пресаташе в британската легация. Създадената на 22 юли 1940 Дирекция за специални операции (в тила на Оста и в неутралните държави) вербува 27-годишния лингвист за свой сътрудник. Това става може би още в края на лятото на 1940. Той влиза в контакт с англофилски кръгове в София. Любопитен въпрос е дали Дейвис се намира във връзка с Рънсиман (който по време на войната е в Турция, където пише големия си труд за Кръстоносните походи – а Турция като неутрална и стратегически разположена страна има огромно значение както за британското – и немското – разузнаване, така и лично за Норман Дейвис). В началото на 1941 д-р Дейвис разполага с достатъчно информация от българските си приятели и предупреждава посланика сър Джордж Рендъл, че влизането на България в Тристранния пакт е неминуемо. По това време в София водачът на прозападната опозиция Г. М. Димитров-Гемѐто организира антинацистки демонстрации (любопитен детайл е, че в този момент Съветският съюз и Третият Райх все още са в приятелски отношения след поредната подялба на Полша, така че българските комунисти не участват в антинацистките прояви, а дори приветстват преговорите на българското правителство с германското). След неуспеха на демонстрациите и при засилващите се връзки между Райха и балканското царство, Г. М. Димитров е заплашен от арест. Норман Дейвис го извежда нелегално от българска на турска територия. Без да е сигурно, не е изключено Стивън Рънсиман да е оказал помощ на Дейвис и Димитров. До края на септември 1944 Гемѐто ще остане в изгнание, първо в Турция, а по-късно – и в Египет, откъдето се опитва да координира политическата активност на българската антинацистка емиграция. В по-горе посочената си книга Джеймс МакНийш допуска фактологична грешка, твърдейки, че Дейвис е извел от България не Г. М. Димитров, а комунистическия водач Георги Димитров, на когото предстоят успешна политическа кариера и посмъртен култ в следвоенна България. Към 1941 последният поне от шест години се намира в Москва и ще се върне в страната едва в края на 1944. Докато Г. М. Димитров ще остане свързан с Великобритания и западните сили до края на живота си и отново ще напусне България, този път завинаги, след краткото си завръщане в 1944-45. След успешното извеждане на Гемѐто, д-р Дейвис се връща при посланик Рендъл в София, но събитията се ускоряват. На 1 март 1941 България се включва в Оста и обявява „символична” война на Съюзниците, включително на Великобритания. Посланикът и по-голямата част от персонала напускат в посока към Турция, но Дейвис не се присъединява навреме към колегите си. Успява поне да пресече югославската граница. Кралство Югославия обаче скоро е победено и окупирано от немски, италиански, унгарски и български войски. Вероятно през април Дейвис се предава на италиански части, интерниран е в Италия и прекарва там три месеца като поданик на вражеска страна (Италия е обявила война на Франция и Великобритания още през юни 1940). Макар и под фашистки режим, Ботушът все пак е цивилизовано място (каквото и да сте гледали в „Чай с Мусолини” или в „Животът е прекрасен”) и нашият лингвист е репатриран през неутрална територия. Междувременно в Истанбул персоналът на бившето британско посолство се настанява в изискания и старинен хотел „Пера палас” в хубавия европейски квартал на града (за съжаление, хотелът беше затворен в 2006 г.). Почти веднага след настаняването, в „Пера палас” избухват взривове. Има десетки жертви, но Джордж Рендъл и Стивън Рънсиман (който в този момент се намира при посланика и непрекъснато се появява в периферията на нашия разказ) остават невредими. Немското разузнаване не крие, че е успяло да зареди експлозиви в дипломатическия багаж на британците още в София. До края на войната британците и немците не престават да си пращат „честитки” от този вид чрез дипломатическите и разузнавателните си служби си в неутрални държави по целия свят. През остатъка от 1941 и до 1943 сър Джордж Рендъл заема формалния пост на британски посланик при задграничното кралско правителство на Югославия. Макар и след това официално пенсиониран, остава на услугите на Форин офис чак до 1964. В 1957 публикува мемоари под заглавие „The Sword and the Olive”. Сър Стивън Рънсиман остава в Истанбул (където се сприятелява с водещия историк проф. Халил Иналджък) до края на войната, както и през петдесетте години, публикувайки новите си увлекателни изследвания по история на Византия. У нас особено популярна е книгата му „Падането на Константинопол”, издадена за първи път през 1953 по повод петстотингодишнината от османското завоевание. Колкото до Норман Дейвис, след завръщането си в родината, той отново заминава за Турция, където продължава да работи в полза на британската Дирекция за специални операции, този път с фалшиви документи, под ново име и придружаван от съпругата си Лина (за съжаление, не разполагам с датата на женитбата му). Вероятно напуска окончателно Истанбул в 1944, защото по това време се връща към по-спокойна академична кариера: кандидатства за и получава преподавателско място в Оксфорд. В 1945 му е присвоен майорски чин и е награден с рицарско звание – най-вероятно заради успешната дейност в Турция. Само заради куриоза си позволявам сравнението: докато тече Втората световна война и Норман Дейвис води живот не на филолог, а на авантюрист и британски шпионин, проф. Толкин пише „Властелинът на пръстените” в спокойната атмосфера на Оксфордския университет. Което не му пречи да изразява отвращение към Хитлер в частните си писма. След края на войната сър Норман Дейвис се превръща в типичен професор (или „дон”, казано с жаргона на академичните среди). В 1946 чете лекции по английски език и литература в Лондонския университет. По-късно, може би в 1947-48, се връща в Оксфорд, където преподава средновековна литература в колежите Ориел и Брейзноуз и установява (или подновява) лични контакти с Дж. Р. Р. Толкин. От 1949 до 1959 преподава в Университета в Глазгоу, където може би завършва основния си труд – научно издание на текста, с превод и обстоен коментар върху кореспонденцията на дребното благородническо семейство Пастън от Норфък, водена между 1422 и 1509 г. Това е един от най-значимите паметници на ежедневието в късносредновековна Англия и изданието на Дейвис остава авторитетно и до днес. В 1959, след небивалия успех на „Властелинът на пръстените” (издаден в 1954-55) Толкин се оттегля от преподавателска работа и препоръчва за свой наследник по-младия си колега Дейвис. По това време Толкин вече е шестдесет и седемгодишен и смята да отдели повече време за довършването на големия митологичен корпус към „Властелина…”, който ще бъде едва посмъртно публикуван под заглавието „Силмарилион”. Така Дейвис заема поста на професор по английски език и литература в колежа Мъртън, Оксфорд, откъдето някога е започнал научната си кариера. Остава начело на катедрата до 1980 г., когато на свой ред се оттегля (без да посочи приемник). Може би от благодарност към предшественика си, проф. Дейвис се заема със съставителството и редакцията на сборник статии в чест на Толкиновата седемдесета годишнина през 1962 г. “English and Mediaeval Studies Presented to J.R.R. Tolkien” има за втори съставител и редактор проф. Чарлс Рен, също наследник на Толкин в катедрата по староанглийски в колежа Пембрук от 1945, един от големите изследователи на епоса „Беоулф” и член на Толкиновия литературен клуб “The Inklings”. Сборникът е преиздадена в малък тираж в 2014 по повод шестдесетата годишнина от първото издание на „Властелинът на пръстените”. Норман Дейвис умира в 1989 в Оксфорд, без да се върне в Нова Зеландия. Може би ще намерите нещо симпатично във факта, че един от приятелите, колегите и наследниците на Толкин, при това свързан с България, е роден в страната, която днес асоциираме със Средната земя.

Нагоре