**********
написано на ум в „Арт бар”
Когато в дясната ми ръка няма фотоапарат се чувствам необлечена. Не гола, а необлечена. Има разлика. Необлечена предполага нещо недовършено. Мразя да съм недовършена или да има нещо недовършено изобщо. Но когато имам фотоапарат в дясната си ръка е друго. Обикновено седя или вървя и картинката сама застава пред мен. Влиза първо в очите ми, а после лявата ми ръка спонтанно се вдига и завършва кръга, който започва от сърцето ми, там е взрива, минава през мозъка ми и се затваря в двете ми ръце, които се сключват във фотоапарата. Ето това е завършеността, която ми е необходима. Тогава се случва онова, което мога да сравня само и единствено със сексуалния акт – душата се отделя от тялото. Света, живота, вселената се съсредоточават в правоъгълника на визьора. Надничайки в него също като един войьор влизаш в друг космос, уж ограничен от рамки, но само на уж. Потъваш, следиш внимателно какво се случва там и виждаш нещо друго. Нещо, което само ти виждаш. Нещо, което е толкова интимно, защото е само за теб. Обираш спусъка, поемаш дълбоко въздух, затаяваш го в дробовете си, спираш да дишаш и натискаш. Внимателно, нежно и с много любов. Не, не! Не запечатваш мига! А пускаш един миг като ремарка в пространството на въображението на зрителя, където само от него зависи колко още мигновения ще се породят. Издишаш и се връщаш отново в реалността, която е около теб. Там вече се случват други неща. Но твоят вик, твоята радост, твоето вдъхновение вече се реят свободно в пространството и говорят, говорят...говорят. Още преди да проговорим, с първото отваряне на очите ни за света нашето съзнание се пълни с картини. Те изграждат отношението ни към света и хората в него. Картините, които наблюдава новороденото пълнят душата му с щастие, топлина, уют, майчина ласка, обожание или тъга, умора, болка – всичко от което се състои живота. Тези картини ни научават на всичко. Те са постамента на който в последствие градим живота си. Когато се научим да говорим непрекъснато ще се опитваме да ги разкажем с думи. Но думите винаги ще ни бъдат недостатъчни. Няма да могат да изразят това, което картината ни е показала. Винаги ще имаме усещането, че не ни достигат. И винаги ще се опитваме да се изразим с картина. Със своя или с чужда. Със силата на емоциите заложени в тях. Снимките или картините ще отключват душата ни, която иска да се освободи от оковите на думите и да лети. Думите ще отключват картина след картина и тогава душата ни ще се подчинява на въображението, което ще я води. „За да твориш трябва да си влюбен...” – казва Кристо/ Христо Явашев/ . Влюбен не като общо понятие, а влюбен в друг човек, защото това предполага най-голямата всеотдайност, искреност и саможертва, на която човешката душа е способна.
Влюбена съм. Фотографията е моята любов. Освен онази другата...изначалната, от която се ражда всичко:))))
12.10.2014 21:01
"...Картините, които наблюдава новороденото пълнят душата му с щастие, топлина, уют, майчина ласка, обожание или тъга, умора, болка – всичко от което се състои живота. Тези картини ни научават на всичко. Те са постамента на който в последствие градим живота си. Когато се научим да говорим непрекъснато ще се опитваме да ги разкажем с думи. Но думите винаги ще ни бъдат недостатъчни..."