НЕБЕСНИТЕ КОНЕ АКАЛ-ТЕКИ

Небесни конници, ята, над нас извиват –
на юг отлитат без следа.
И паметта на лятото със гумичка изтрива
есента.

Градът гъмжи – по шевовете ще се пръсне
и тича като на пожар,
а аз, невидимата котка, го пресичам –
от вас с хилядолетия по стар.

Ефирни облаци – мираж, над нас ще минат,
ще се огледат в бистрата вода.
И кукувицата до край ще отброи годините,
ала това не е беда.

Могили пазят тайните ми – там, сред степи равни,
където мои праотци
са яздили коне, изчезнали отдавна –
небесните коне Акал-Теки.

И нека дъжд по улиците, безпризорен, плиска –
сърдит стопанин на града,
а споменът да избелява като детска ризка –
това не е беда.

И хора без посока ще стоят смутени
пред странен кръг в поле от ръж.
А ние – варварски жреци, край тях ще минем,
да влезем в този кръг – поне веднъж…

Мусоните прегризват корена на върховете,
и ги покрива морската вода.
И пирамидите на прах ще стрие времето суетно,
ала това не е беда.

За всяко нещо на земята има време –
дори и тя ще спре да се върти.
И някой ден ще се превърнем сред поля зелени
на кръгове в ръжта – и аз и ти.

Тогава две звезди от небосвода ще политнат,
за да се гмурнат в тъмната вода,
и в този миг душите ни небето ще достигнат –
ала това на е беда.

Защото там ни чака конницата славна
на кръвните ни праотци,
с конете си, които съвсем не са изчезнали отдавна –
небесните коне Акал-Теки.

Ефирни облаци – мираж, под нас ще минат,
ще се огледат в бистрата вода.
А ние в боен строй ще се изгубим през годините –
завинаги и без следа.

ТО ПОМНЯ ЛИ КОЛКО ЛЮБОВ РАЗПИЛЯХ

То помня ли колко любов разпилях –
то бяха в живота ми Яни и Жани,
то бяха години на волност и смях,
тридневни гуляи и нощи пияни.

Свободният дух да живееш красиво –
по късия път на високия риск,
с приятели верни в природата дива,
с очи на сокол и походка на рис.

То беше възторг.
Разточителство.
Грях.
То беше…
Макар и духът да остана.
То помня ли
колко любов разпилях –
да броди сега по света разпиляна.

Остана ми само червената кръв
и малко – но колкото – толкова, време.
Но Бог е Любов, и какъвто – такъв:
Добър или лош, някой ден ще ме вземе.

САМУРАЙ

Всеки носи у себе си празния дух на безкрайното нищо –
там не действа законът на Нютон и няма прегради,
ала то разширява Вселената и по оградите пише –
всички птици летят, всички ябълки знаят да падат.

Всеки патил скиталец, пристигнал от много далече,
знае всичките – четиристотин посоки – на вятъра.
Както всеки, роден самурай, носи вярата в острия меч,
и единствен над него е празният дух император –

без да трепне с ръка, ще забие в корема си ножа,
постоянно готов – и насън, да узнае съда на безкрая,
помирен с неотменния жребий, добър или лош,
да поеме след празния дух – затова самурай е.

Над високия покрив на скритите в сняг върхове
вик на жерав невидим пронизва студа и мъглите:
непознатата тайна на празния дух го зове
да прекрачи в безкрая на нищото, без да разпитва

и да види живота с очи на скиталец, а не на обречен –
прост и пуст като делва, а не удивително чудо,
като празният дух на безкрая и острия меч,
който може за миг да отреже главата на Буда,

да съзре във безкрайното нищо предвечният зов,
повелил на света до последната, сетна минута
всяко младо момиче да знае какво е любов,
също както и райската ябълка знае закона на Нютон.

ДАО

Когато застанеш долу, в ниското,
а по върховете блести ледът –
един от триста ще си поиска
да тръгне по трудния път.

Но ти не следвай онези, многото,
с техния тих, домашен уют.
Следвай тръпката, следвай тревогата,
следвай здравия дъх на студ.

Следвай правдата. Но не тази, писаната,
която е като скален блок.
Недей да следваш вечните истини –
следвай вятъра и потока.

Не следвай тези, които искат
всичко за себе си на света.
Недей да следваш бетонните писти –
следвай променливите неща.

Носи си винаги втора риза,
дай я, комуто са му кът.
Живей с малко, стой наблизо,
следвай собствения си път.

Отчупи хляб, дай на бедния,
тръгни след честния човек
и го последвай до последно –
и нине, и присно, и во век.

Недей да следваш онези триста,
които ще купят – ще продадат.
Следвай самотника, който търси риска,
следвай онзи, който проправя път.

Той няма да се държи за пътеката –
няма да го върне назад снегът,
няма да чопли на хляба мекото –
щом е със теб – то ще е до смърт.

Следвай хармонията. Закрилата.
Следвай единствено своя дух висок.
Не следвай правото на силата.
Следвай Айкидо. Следвай Бог.

Повече за автора тук:
http://literaturensviat.com/?p=9609http://kilittera.ucoz.com/index/ilijan_trajanski/0-53

"Недей да следваш онези триста,
които ще купят – ще продадат.
Следвай самотника, който търси риска,
следвай онзи, който проправя път."

Поздрав, ladydream!!!!!

Готино...
Добро утро, Емма6!
Не знам дали самотниците изобщо търсят риска на което и да е. На не ги разбирам-тези, възлюбващи самотата, мен тя само ме гнети. Но има такива свободни духове, може би по-осъзнати. Това си е някаква тяхна вътрешна вселена. А с проправянето на пътя-по-скоро не трябва да му се пречи, той те е скрит, нито непроходим, разраняващ нозете или , възвисяващ духа. Ние го тулим поради слепотата си и тръним с бодлите на гордостта си. В холограмата с неограничени безброй пътища едва ли, колкото и да се умни и прозорливи ще можем да преценим дали този, който сме избрали сами и най-подходящия и за какво да е такъв изобщо. По-рационално пътя да си ни достигне сам