Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2011 15:59 - Българскa Летопис .
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 11916 Коментари: 5 Гласове:
6

Последна промяна: 20.11.2014 02:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Хрониката на българските ранно-средновековни владетели известна като "Именник на българските князе" не престава да занимава широк кръг любители на историята.
Факт е, че той е един исторически документ, свързан с общата дохристиянска и средновековна история на Източна Европа. 
Малко известен факт обаче е, че Именника е малка част от по-обширен исторически труд, наречен "Хронограф".
 
Книгите, наредени около Именника в Хронографа, според описването им от проф. Моско Москов имат следния вид:
 
· Пентатоих (или Петогласник) - Християнска богослужебна книга. 
 
· Четири книги на царете (Библейски книги). Последната завършва с управлението на цар Евил-Меродах.
 
· Списъкът с имената на българските князе , т.н "Именник на българските князе".
 
· Избрани откъси от хрониката на Георги Амартол, византийски историк, живял през IX в. и много разпространен в славянската литература.
 
· Откъс за историята на Новохудоносор, цар на Вавилон, отвел евреите в робство.
 
· Някои откъси от книгата на Ездра. 
 
· Части от хрониката на византийския историк Йоан Малала.
 
· Списък на руските князе, който е хроника  за Киевска Русия.
 
· Новгородска хроника от 1496г., съдържаща сведения за северния руски град Новгород.
 
· Хрониката на Константин Манаси (Манасиева хроника).
Тази хроника е може би най- разпространения исторически труд сред българските книжовници през Второто българско царство. Впрочем в Манасиевата хроника се говори точно както и в Именника за "княз Кардам", "княз Крум", "блъгарский княз Муртаг". 
 
· Трудове на св. патриарх Евтимий Търновски; Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Всички те са християнски богослови, свързани и с българската и с руската история през ХV в. 
 
Както се вижда от цялостния преглед на Хронографа летописеца следва християнското летоброене от библейските времена към епохата на ХV в., когато е съставена книгата.
Явно е, че съставителят на Хронографа вижда езическата българска история поставена между старозаветните времена и приемането на християнството от българите през IХ-Х в.
От друга страна ранната славянобългарска история се засича в историко-географско отношение с историята на Стария Изток и земите на индоевропейците по време на Великото преселение на народите.
В такава последователност сведнията на Хронографа се навръзват и обясняват в последователна и логическа линия.
 
Обемът на смесения сборник, разгледан тематично, показва ясен превес на библейски книги и сюжети.
Идеята за непосредствена историческа връзка с библейските родословия е широко разпространена в почти всички славянски книги през Средновековието.
Възможната обвързаност на ранната, преддунавска българска история със събитията отбелязани в Стария Завет изисква внимание от страна на историка.
 
Заедно с разработката на старозаветните образи и символи в славяно-българската книжнина, която ни представя една неварварска представа за ранната българска история подсещат и запазените надписи върху камък, притежаващи аналог единствено в земите на античното Боспорско царство.
Именно историята на Боспорското царство остава като принципна аналогия при разчитането на посланията от ключовите средновековни документи на българите.
  • БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС 
 
Творбата възниква през периода на византийското робство в България. Известна е само от един препис носещ заглавието: 
"Сказанѥ Исаѥ пророка о послѣднемь врѣмени".
 

По-голямата част от апокрифа има летописна форма и легендарно-историческо съдържание. 
Изхождайки от съдържанието му проф. Й. Иванов го озаглавява “Български апокрифен летопис”, както е известен и до днес.
 
Независимо от полулегендарния характер на летописа данните посочени в него могат да бъдат използувани за изясняване на някои моменти от нашата история още от времето на създаването на българската държава. 

Видим израз на засиленото народностно самосъзнание на българите и на тяхната „историческа памет” през време на византийското владичество ни дават някои съчинения от агиографски и апокрифен характер, които са били създадени в нашата страна през XI - XII в. и които продължават до известна степен литературните и идейни традиции на Преславската и на Охридската школа. Между тези съчинения попада и Българския апокрифен летопис. 
Апокрифния летопис също така има голямо
 значение като образец на творенията на българските средновековни автори.
Като един от интересните паметници за историята на българския народ през периода на византийското владичество той е бил нееднократно споменаван в трудовете на български изследвачи.
     ***
За написването на апокрифния летопис неизвестния автор следва разглеждането на световните събития единствено във връзка и по отношение на българското политическо битие.

Характерна тенденция в Апокрифния летопис е прокарана в увода му, като е един вид посочено, че българите са „богоизбран народ”, че те са били предопределени от самия бог да се заселят в земите южно от Дунава и там да създадат своя държава.
Като изпълнител на тази повеля е представен твърде популярният старозаветен пророк Исая, комуто бог според разказа на анонимния съставител на летописа бил поръчал: 
„Исае, възлюблени ми пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини."
Идеята за „богоизбран народ”, прокарана в увода на Апокрифния летопис, е подсилена от стремежа на автора да подчертае, че още от самото начало на своята история българският народ тръгва по пътя на напредъка и че редица негови владетели се проявяват като големи строители и мъдри ръководители, осигуряващи щастие и благополучие за своите поданици.
В такъв смисъл са очертани такива български царе като Слав, Испор (Еспарих), Борис, Симеон, Одолеян (Делян) и пр.

По подредбата си "Български апокрифен летопис" прилича по-някои аспекти на Именника на българските князе.
Имената на отделните владетели, наречени тук царе (заради политическите промени след Покръстването) следват хронологична последователност. След името на всеки цар стоят годините на управлението му или продължителността на живота му.
Ударението на летописа попада върху значимите дела като строеж на градове, особено през езическата епоха или строеж на църкви през християнския период.
Показателно е, че важното и определящо в "Български апокрифен летопис" не е календара (който се подразбира, че е християнски заради хронологията), а значимите дела, поставяни в края на дългите рубрики.
Годините на живот и управление в "Български апокрифен летопис" впечатляват с голямото си число 
- 119, 130 и т.н. (подобно на тези в първата част на Именника). 
 
     ***
Хронологично последователно разгледано според християнското летоброене събитията и историческите личности вървят така:

· Исай е първият водач на българите, който ги отделя от куманите и по Божията воля ги насочва към Карвунската земя. Ако бъде направена аналогия с Библията, където пророците определят бъдещето на царството като Божии избраници, то и Исай не може да бъде считан не за цар, а пророк, подобно на Мойсей. Следователно пророк Исай от Апокрифния летопис не се нарежда сред царете. По-скоро той е нещо като харизматичен водач. 
Що се отнася за твърдението, че българите се отделили от куманите, то в редица документи съществуват успоредици за подобно политико-културно (народностно) отделяне. Само че византийските извори невинаги съобщават името на голямата общност или дават друго название. Понякога вместо кумани стои хазари. Например преводната хроника на Симеон Логотет потвърждава отделянето на българите от техните единоплеменници, но без да бъде посочено общото име на тези единоплеменници, което означава, че официалната българска историография през Средновековието приема факта на отделяне от една по-голяма общност за достоверен. Той е потвърден също така и от Теофан Изповедник, патриарх Никифор, както и от латински хронисти.
 
 
· Слав е първият цар, поставен от пророк Исай да царува над българската земя. Името "Слав" без съмнение стои етимологично свързано с народозвателното "славянин", а според други е цар на "Славата", поради извършените от него славни дела. 
Логиката на назоваване "Слав-славянин" видово отговаря на същата връзка, каквато е направена при словообразуването, за получаване на народностното име "българи" като политическо понятие от името на техния управник - владетеля Болг, ако се следва една византийска хроника и венецианския надпис от ХV в. относно Покръстването на българите. Поданиците на владетеля Болг (Болгар) получават името си "българи".
 
Цар Слав е обявен за градостроител и създател на могили, заради което е наречен "стомогилен цар". Огромното количество погребални могили (тумули) в България, богато украсени и пищно устроени, служещи за гробници на благородници и пълни с елинистически по изработка, стил и сюжети украшения гробници на траките, са довели до този епитет на цар Слав. А обичаят на българските владетели да строят е отбелязан и в надписите на Омуртаг, където се говори за съграждането на "Велик презид" близо до р.Дунав. Връзката на българите с античността явно, че е много силна и с право източноевропейските писатели държат много повече на приемствеността от западноевропейските хронисти, при които легендарните сведения изобилстват.
 
Царуването на цар Слав в Апокрифния летопис е отбелязано с голямо число години - 119 г. Тук не може да не ни дойде наум отново аналогия с Именника, и с означените легендарни години на Авитохол и Ирник, съответно 300 и 150 г.
 
· Испор е следващият владетел от Апокрифния летопис и   наследява цар Слав. 
 
Цар Испор е носен в кошница 3 години. Това е съпоставително с библейския разказ за пускането на Мойсей в кошница по водите на Нил по време на египетския плен. Годините на царуване на Испор отново са огромни - 172г. Забележителното събитие за управлението му са строежите на градовете Дръстър и Плиска. Плиска е наречен в оригинала "Плюска" и е посочен за столица на държавата.
Изхождайки от значението за град в смисъл на религиозен център, тук може да се помисли за езическия храм (или голямата християнска базилика) в Плиска. Ясно е, че строежа на храмове и религиозни средища е държавно строителство. Факт, е че Дръстър остава църковен център и втори по значение град в българската държава до падането на тези територии под византийска власт и бягството на патриарх Дамян в Югозападна България (края на 10 век). Усиленото администриране в земите на новосъздената държава  на юг от р. Дунав след 681 г. е потвърдено и от византийския хронист Теофан Изповедник и от археологическата картина на областта.
Сведения за религиозно-административния характер на градовете се съдържат и в каменните надписи от началото на IХ в.
 
Най-любопитното сведение за Испор е, че е обявенан за враг на измаилтяните (хазарите), които са юдеи. В това отношение Апокрифния летопис не противоречи на казаното от византийските хронисти, останали непреведени през Средните векове. Апокрифния летопис е подкрепен и от руското повествование  "Повест временных лет", свидетелстваща за борбата на слявните против "жидовете". 
 
Второто впечатляващо съобщение в рубриката за Испор е двойното народностно назоваване на българите. Летописецът настоява за родство, съжителство или съседство с етиопите, което несъмнено преставлява препратка към антични текстове, най-вероятният от които е Омировата "Илиада", защото е най-разпространена през Средновековието.
"Етиопският" произход на българите предполага разпознавателно обвързване на народностната терминология на средновековния историк с речника на античните  писатели, поети и митописци. Според Омировата версия етиопите живеели близо до Индия.
Това е едно много важно известие (по долу подробно го изседвам) защото е ясно, че българският писател отъждествява българите преди заселването им на юг от р.Дунав, с корените на древната държавност, зародени именно в близката до Индия. 
 
Цар Испор е отъждествяван в историографията ни с Есперих княз от Именника. Пояснението за създаването на Плиска отговаря почти дословно на сведението в Именника за преместване на политическия център на властта от "другата страна на Дунав".
 
· Изот наследява Испор и царува 100 години и 3 месец. 
„И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове” - дали цар Изот ги е строил или е разширил територията си не е уточнено.

Важен факт от управлението му е победата над юдеите (хазарите), представени с името на техния владетел Осий, чието име е ветхозаветно. Изот няма свой реален образ сред българските владетели. Възможно е напр. както да е някои от всичките управлявали преди Борис или пък да бъде един от българските областни управители, подвластни на върховния български владетел.
 
· Борис, единият от синовете на Изот наследява царството и покръства българите. Вместо да остави построени градове, този български цар строи черкви.
 
Строежът на черкви както личи по всичко казано от създателя на Българския апокрифен летопис ознаменува избора на новата вяра - християнството. Вярата в Христа определя и новата характеристика на достопаметните владетелски дела  - построеният храм, заменил езическото светилище - град.
Интересното сведение в рубриката за цар Борис е отсъствието на жена в живота му. Монашеският обет на българския владетел стои подчертан с явно одобрение. Царят-аскет една важна личност в средновековното политическо битие и стои противопоставен на езическата разпуснатост, засвидетелствани за Крум и отхвърлени от папа Николай I в Отговорите по допитванията на българите.
Отсъствието на жена в рубриката за цар Борис представлява и своеобразна засечка с историческата истина. 
 
Покръстителят управлява 16 години "без грях и жена".
 
· Симеон, брат на Борис, царува след него 130 години и отново създава  градове - Преслав, Звечан. Отбелязано е преместването на столицата от Плиска в Преслав. 
 
Изненадваща е липсата на каквато и да била податка за войните на цар Симеон срещу византийците и маджарите. Напротив - епохата на управлението му е описана като мирна и благородна!? 
 
· Петър, син на Симеон, благочестив цар царува 12 години без грях и жена, подобно на чичо си Борис. 
 
.Времето на св.цар Петър I е датирано по много интересен начин. От една страна се съобщава и за византийския василевс Константин VII Багрянородни. От друга страна обаче събитията в рубриката се връщат назад във времето, когато император Константин Велики основава Константинопол. Смесените данни за българското Покръстване и приемането на християнството като държавна религия по времето на император Константин, както и спомена за намирането на Христовия Кръст по любопитен начин се пресичат в Българския апокрифен летопис. Тук Апокрифния летопис следва близките нему "Историкии" и "Кратък летописец".
 
· Селевкий, наречен Симеклит , е следващият български цар, който  царува в Средец 37 години и създава 5 града - Пловдив, Срем, Брезник, Средец, Ниш. 
 
В Апокрифния летопис е отбелязан, макар и негласно, един много важен факт. Става дума за разделението на българската земя на две части - Източна и Западна, всяка от тях вероятно  с автономно управление. Всички изброени градове без Пловдив могат да бъдат открити в западната част от политическата карта на България. Преместването на владетелския център от Източна в Западна България през Хв. е неоспорим факт.
 
Рубриката за Селевкий (Симеклит) е помощна при разчитането  и обясняването на  Именника, защото  указва съществена черта  в политическата традиция на българите - владетелите да притежават прозвища (втори имена). В Апокрифния летопис Селевкий е наречен Симеклит. Това двойно назоваване е важно, защото то свидетелства за двойно наименование в летописите и в народната памет. Така пред историка се очертава още една трудна задача - да определи къде и в кои случаи е използвано прозвище и къде - владетелско име.
 
· Константин цар следва след Селевкий. Новият владетел създава 9 града и град Бдин, наречен "Седмовърхи Вавилон", царува 62 години в своята страна и заселва българската земя. 
 
Впечатление прави обстоятелството, че дейността на владетеля отново засяга Западна, а не Източна България.
 
· Симеон цар наследява Константин и царува 12 години без да се запомни с нищо.
 
· Никифор идва след Симеон като царува 43 години - създава Мотик, Морунец, Сяр, Белград, Костур и Никопол. 
 
Отново действието се развива в Западна България или казано с езика на християнските административни и културни  понятия - в диоцеза на Охридската архиепископия. 
 
· Симеон, наследника на Никифор е представен като зъл цар, разорил българското и гръцкото царство. Неговото пребиваване в царството е определено на 4 години. 
 
Цитираното съобщение е важно, защо то показва интересна особеност при политическото броене в българската историческа книжнина, когато иде реч за определяне годините на властване. Средновековният български летописец изглежда прави някаква тънка разлика между време на живот и време на управление. В това ключово различаване се крие и особеното отношение на летописеца към всеки различен княз дошъл на власт. Властта от своя страна е приемана не само като осъществяване на светска военно-родова институция, но и като религиозна абстракция, свързана с представите за отвъдното. Силно впечатление прави обстоятелството, че и в Именника, и в Апокрифния летопис, тези легендарни царе-благодетели живеят дълги години и пребивават в държавата си. Обратно, злите и лошите живеят малко и умират извън пределите на страната.
 
· Василий е новият цар, дошъл на власт от друго коляно. Това съобщение на Българския апокрифен летопис е много важно, защото използваното понятие "коляно" разкрива един от синонимите на ключовата в българския език дума "род", както и нейното значение за българите. Предпочитанието на библейски термин от страна на средновековния летописец е указание за непосредственото използване на Библията като първообраз за съставянето на Български апокрифен летопис. Управлението на цар Василий е 30 години, като отново символ на благочестието е отсъствието на жена и грях.
 
· Мойсей, Аарон и Самуил, които са  синове на пророчица по времето на Василий.
 
Личността на пророчицата и имената на владетелите отново насочват вниманието към старозаветните библейски образци, какъвто образец е ползвал и съставителя на Апокрифния летопис. Годините на управление на тримата братя не са указани и това е прецедент за летописта. Времето на синовете на пророчицата ознаменуват годините на безвластие (народовластие и изборност на предводител) и една любопитна логика в ранната българска държавност. Овластяването по избор на народа винаги е свързано със силни пророчески дарби и свръхестевени способности. Боговдъхновеността е основно изискване за владетелскта легитимност в дните на изпитания и трусове в царския двор. В главите на Апокрифния летопис до появата на Самуил и неговите братя отсъства какъвто и да било намек за жена. Вероятно тук отново се следва първообразецът на Библията, защото жената-пророчица се появява в Стария Завет, когато иде дума за военни изпитания, робство или плен - например такъв е случаят с Юдит или Естир.
 
· Августиан, синът на Самуил, царува 37 години, онаследявайки властта от братята.
 
· Друг цар от вдовица (безименен владетел) 3 години. 
 
· Роман цар наследява безименния владетел и пребивава в страната си 9 години. Голяма част от времето му е заето с походи, насочени срещу източни владетели. 
 
Исторически съответствено на византийските текстове Роман е наследник на цар Петър. Роман е воювал против русите, въздигнали се на Изток след унищожението на българската държавност и хазарския хаганат през Х в. Рубриката за цар Роман е третото по ред споменаване на някакви източни военни сблъсъци. Най-вероятно те са имали религиозен характер. Затова съсредоточаването на историографията през ХХ в. единствено върху византийските кампании пропуска съществени епизоди от обяснението на миналото.
 
· Следва пак безименен владетел, син на Теодора, който остава в страната си 23 години и построява много манастири в българската и гръцката земя.
 
· Гаган с прозвище Оделян, приема българското и гръцкото царство. Създава три града 1.Червен 2.Несебър 3.Щип - бива посечен и умира след 28 г.
 
Както при Селевкий и Симеон, така и тук  Български апокрифен летопис предлага двойно наименование. Двойната именна система, както се вижда е практика в политическия език и позволява да се мисли за нуждата от съвременен каталог на прозвищата в българските исторически документи.
 
· Арев, нов цар, царува в Константинопол 7 години.
 
· Тургий - взима венеца на Константин, цялото българско и гръцко царство, като царува 17 години. Последните рубрики от документа изглежда се отнасят за периода след възстановяването на Втората българска държава в навечерието на турското нашествие и притежават изцяло пророчески характер, необясним със средствата на класическото историческо разследване.
 
                      ***
 
Кое е характерното за Българския апокрифен летопис от ХI век. ако трябва да се обобщава в цялост?
Книгата върви в посока история-бъдеще, като имената на царете понякога носят символна натовареност. В подредбата на текста на първо място любопитно за историка е създаването на отделни рубрики, посочващи името на владетеля, неговия произход, делата му, имената на градовете, които е направил и годините на управление. Навсякъде родствените му връзки с неговите предшественици са обяснени подробно.
Големите дела на владетелите се изразяват в строеж на градове, черкви и манастири, а походите са отделени настрана и често пъти са считани за нещо лошо в духа на християнската представа за мир в света. Главният противник на българската религиозна и държвана идея, според автора на летописа се намира на Изток - измаилтяни и източни царе, т.е. езическите и нехристиянски владетели.  
 
Първите владетели управляват  държавата в продължение на огромен период от време - 130-170 години.
Големите промени в религиозно отношение се извършват при цар Борис, докато политическите промени започват след цар Петър, когато вече не се говори за царство, а за "българска земя". Както при Именника, така и тук липсват общи суми от годините на управление. 
 
В сюжетната логика на текста ясно се открояват два големи дяла, разминаващи се по верска и идеологическа характеристика, но свързани с държавността.
Първото деление е приемането на християнството, а второто е загиването на държавата при византийския император Василий, който бил от "друго коляно".
Прави впечатление при изследване на Апокрифния летопис, че византийските императори често биват равнопоставени с царете, владяли българската земя.
 
Що се отнася до имената на владетелите от Апокрифния летопис, те се срещат в съчиненията на Михаил Псел, Лъв Дякон, Лъв Философ, т.е. при автори, свидетелстващи за християнството в българските земи.
 
Друго интересно при владетелските имена в Апокрифния летопис е отсъствието на родово име (за разлика от Именника). В Апокрифния летопис за всеки цар е посочен неговият наследник заедно с указание на характера на връзката - син, брат или просто приемник от друго коляно. 
Владетелите в Апокрифния летопис притежават нравствени качества напълно в духа на християнската политическа теория и личностна аскетика.
Тройното засичане - в сведението на св.Симеон Логотет от преведената му хроника, данните в Апокрифния летопис и известието в Именника, потвърждаващо преселение на българите от север на юг (защото отправната точка е р. Дунав) доказва неговата истинност.
Съвпадението на имената в един от преписите на Именника - Исперих и данните на Апокрифния летопис - Испор, също доказват безусловно историчността на владетеля. Ако в случая се използва  датировката на Теофан Изповедник, който също разказва за преселението на българите, но предпочита  Аспарух наместо Исперих или Испор, то събитието устойчиво  ще се датира през VII в., около 680 г. по времето на император Константин IV Погонат. 
 
Оттук вече може да се тръгне при изясняване времевите пояси в Апокрифния летопис, като бъдат съотнесени не само със събитията от дунавската история, но и с миналото  на цяла Източна Европа.
 
Наставяйки периодите според Апокрифния летопис българите са били първо "етиопи", а после "кумани". Това е времето на преди идването отсам Дунав - "скитската" история.
Вижда се също така, че текста пропуска или обобщава периоди в българската история, излъчвайки един владетел като представител за дадена епоха. Напр. след Изот, т.е. след езическия период идва времето на християнския владетел Борис и с това започва новото, проречено богоопределено начало в българската история. Управлението на Изот отговаря по данни от други хроники като тази на Симеон Логотет и на Теофан Изповедник на времето на управление на кесаря Тервел. Към такова положение на нещата насочва и привичката на двойното наименование в българския политически живот. Разликата в годините на управление на Тервел и Изот съдържа в себе си времето на останалите, неспоменати владетеи в Апокрифния летопис (подобно представяне на епоха имаме и в Именника с двете епохи представяни от Авитохол и Ирник).
 
Испор в Апокрифния летопис управлява 172 години + 3 години носен в кошница. Това прави 175 г. без да се брои времето, когато пораства и става от дете юноша или от юношата-мъж. Ако се приспадне и времето на съзряване, то тогава живота и властването на Испор се определят приблизително на около 190 години и то в най-добрия случай. Големият брой години при Испор позволяват да се мисли за съществуването на "скрити" владетели, които най-вероятно са Кубрат и Бат-Баян. В един такъв случай легендарният цар Слав (цар на Славата) от Апокрифния летопис би отговарял като исторически тип легендарен владетел на Ирник или Авитохол от "Именника на българскит князе". Очевидно цар Слав се засича с тях, ако не са едно и също лице. Кръстосаната съпоставка на годините от Именника и личностите на князете, управляващи Княжеството към годините от Апокрифния летопис, отнасящи се към личностите на царете би могло да отвори неочаквани ниши между общите и близки рубрики.
 
Втората възможност, обясняваща отсъствието на Тервел, Телец и Кормисош в Апокрифния летопис е вероятното административно или политическо разделение на Западна и Източна България, състояло се около или веднага след създаването на българската държава през 681 г. Косвени данни, потвърждаващи подобно деление се намират във византийските извори, свидетелстващи заселването на Куберовите българи на запад, данните за българско присъствие в Охридско и Солунско, медальоните на Кубер, Мавър и др. владетели, извадени от територията на днешната Македония.
Фактът, че "дългите периоди" на управление в Именника и Апокрифния летопис са точно пет, и че отбелязват пренасянето на столицата от север на юг от река Дунав недвусмислено доказва общият възглед върху начина на съставяне на историческо съчинение.
Българският апокрифен летопис е един от важните текстове на българската средновековна историография. Макар и да не носи някакво познание от фактологична страна, той ни носи определени познания за характера и мирогледа на средновековния българин-християнин.
 
        ***
Увода на "Български Апокрифен летопис” е превод от гръцки от класическото произведение "Видение Исайево".

В Драголевия сборник от XIII - XIV в. има старобългарски текст "Видѣниѥ Исаиѥ пророка о послѣднемь врѣмени".
Същото "Видѣнїе Исаиѥ пророка"  го има и в сборник от XV в. в Румянцевския музей в Москва.
"Сказанїе Исаѥ" е името на т.н. Български апокрифен летопис. 
От сравнението на трите текста се вижда, че те имат еднакво начало, а Апокрифния летопис във втората по-обширна част има напълно различно съдържание.
Т.е. трите текста не са препис един от друг, а представят преписи от по-стари текстове, превеждани от гръцки.
Първият и вторият текст, не само в първите си части, но и до края си съставят еднакво цяло, преведено от някое гръцко "Видение Исаиево".
Българския летопис е заел само първата част от това гръцко "Видение", а именно разказа за възнесението на пророка до седмото небе, а летописната част на текста е явно от българския автор, който го е съчинил на старобългарски език.
С други думи, авторът на Българския апокрифен летопис е използувал за своето всъпление превод от гръцки текст, а историческата част е съставил сам.
  • ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЕQIОПI В АПОКРИФА
В ранната и средновековна българска литература има минимални сведения за етническия произход на древните българите. Един такъв случай представлява именно Българския апокриф, в който се описва заселването на Карвунската земя от Испор цар и неговия народ.
Според автора на апокрифа, народът на Испор представлява една трета част от куманите. Между народа на Испор и куманите има обаче значителна времева дистанция, както и изразена етническа разлика. Съгласно християнската византийска традиция, която авторът явно спазва, тази територия се представя с етноним от онзи късен народ, който през годините на написване на апокрифа живее в тези земи.
Горният израз означава, че народът на Испор е бил една третина от населението, живеещо върху територията на север от Черно море и Кавказ.
В този апокриф е направена една не много ясна връзка между народа на Испор и т.н “етиопи”. В него се казва: “
И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя. И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи (ЕQIОПI)”.
Този текст създава едно впечатление на може би по-късен съкратен препис от един първоначален по-подробен вариант.
Въпреки това, той заслужава един сериозен анализ, защото достоверността на много от посочените в летописа твърдения е очевидна.
Прецизен анализ е направен от доц. Иван Иванов. Според него действително цар Испор (Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Велика България), създава велики градове (между които Плиска и Дръстър) и погубва множество измаилтяни (хазари). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа) със своя народ - българите.
Ив. Венедиков изказва мнението, че терминът “етиопи” се отнася за завареното от народа на Испор население, което е с “неясен и смесен състав”, което мнение се поддържа и от някои др. автори.
В. Бешевлиев счита друго, че с терминът “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа - за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.
Според доц. Иванов обаче, фразата “И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи” е по-вероятно да се отнася за народа на Испор цар, защото в целия абзац се говори за делата на Испор и “заселването на Карвунската земя”, които не могат да се извършат без участието на този народ. Още повече, че в предните абзаци на текста се казва, че заселването е станало, след като “ромеите и гърците опразнили земята”. Това също отговаря на историческите данни, съгласно които преди заселването от народа на Испор, Карвунската земя е била почти обезлюдена от варварските нашествия. Освен това, от гледна точка на граматиката на старобългарския език, съюзът “оубо” осъществява връзката с предходното изречение и въвежда ново изречение, което уточнява предходното, представяйки нови обстоятелства. В такъв случай трябва да заключим, както и по-предишни автори, че тази фраза и този термин се отнасят за народа на Испор с което може да се указва неговия етнически произход (етиопи?) и прародина (Етиопия?).

     ***
В началото на новата ера, африканската Етиопия е била мощна империя, владееща Южна Арабия. В древността и до скоро, тя е повече известна с арабското си име Абисиния, отколкото с гръцкото Етиопия. 
В погледа на ранносредновековните византийци, африканска Етиопия никога не е смесвана с Индия и винаги е подчертаван фактът, че между двете земи се намира мощната Персия. Понякога е наричана Eximia или Exomia, от името Аксум на нейната столица. Поради интензивните морски връзки между Етиопия и Индия по море и през Южна Арабия, често Южна Арабия е обозначавана като Кут или Малка Индия.
Още в IV-ти век, Абисиния (африканска Етиопия) възприема християнството и до днес го запазва в неговия православен вариант. Населението на тази Етиопия е от черната раса, слабо метисирано с примеси от арабски пришълци.

В историческата литература липсват каквито и да са факти за масово изселване на абисинци (африкански етиопи) в посока към Източна Европа, а така също и за някаква етническа, расова и културна връзка на древните българи с тях. Поради тези причини по-голяма тежест има необходимостта от анализ на възможната връзка между определението “етиопи” от анонимния апокриф с източната, азиатска област Етиопия. Споменът за съществуването на тази Етиопия обаче е почти изтрит от съзнанието на съвременните хора и е нужно да се приведат някои данни за неговото възстановяване.
За съществуването на азиатска Етиопия, Цв. Степанов е намерил няколко примера в църковната и историческа литература. 
В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр.Хр.) се казва, че слоновата кост за персийските дворци идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия.
Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”.
На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”.
П. Георгиев съобщава за тези данни от Херодот, който говори за “азиатски етиопи”, обитаващи XVII-та сатрапия в Персийската държава (в съседство с Индия и Мидия). 
Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., "бели етиопи". 
 
В древността, областта между река Оксус (днешната Аму-даря) и Имеон (Белуртаг, днешен Памир) се е наричала страната Куш. От това име е останало названието на планината Хиндокуш (Индийски Куш, Индийска Етиопия).
Според Херодот, “азиатските етиопи” се отличават от “либийските етиопи” по това, че имат прави, а не къдрави коси.
В схолиите към “Илиада”също се говори за “азиатските етиопи” при което те се свързват с номадското сарматско племе абии, което не било покорено от Александър Велики. Това племе е известно с това, че “живее в коли” (също както и скитите по северното Причерноморие) и членовете на което “са най-справедливи от хората”.  
Към тези данни за “азиатските етиопи” могат да се добавят още няколко находки:
1. Широкоизвестната ранносредновековна византийска книга “Повест за Варлаам и Йосиф”, известна в много варианти, често носи заглавието “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. 
В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за "благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия", които разказали на автора на повестта историята за индийския княз Авенир и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно Хиндокуш. “Повеста за Варлаам и Йосиф” прониква в Русия през XI-XII-ти век и става най-четената книга за няколко века. Почти по същото време е написан и българския анонимен апокриф, където народът на Испор е наречен “етиопи”. Няма съмнение, че “Повеста за Варлаам и Йосиф” ще е била много известна и четена и в България по това време. Това придава голяма тежест на предположението, че авторът на Апокрифа е имал пред вид точно това значение на термина “етиопи”, което е използвано в повестта.
2. В края на VІІ век арменският енциклопедист Ананиа Ширакаци нарича "етиопци" кушаните, които са 
средноазиатски ирански народ (част от тохарите, участвали в ядрото на българския етнос), създал голямата Кушанска империя (вкл. и Балх) западно от Индия. 
В своята "История" той пише следното: И народите, сред които се размесили езиците, са следните: ... индийци, кушани, сиреч етиопци...”.
3. Живелият най-вероятно през III век Менандър Ритор говори за източни етиопи, като ги слага между персите и скитите, точно където се е намирала Бактрия и кушаните (източноирански народ): “Жителите ще разделим по едно деление на елини и варвари, а по второ – варварите, които са най-древни, като фригийците и такива, основали най-значителните царства, като лидийци, мидяни, перси, етиопи или скити”. (Латышев, Василий. Известия древних писателей о Скифии и Кавказе. – Вестник древней истории. Кн. 2, 1948, с. 307).
Горните факти свидетелстват и припомнят, че в древността е съществувала достоверно доказана традиция територията западно от Индия, а понякога и самата Индия да се отбелязва като Етиопия. 
По подобен начин в гръцки и латински източници древен Китай е наричан Sara (Seraили Sara interior.
Днес и двете названия са 
забравени и не се употребяват, но те трябва да се припомнят за да се разбере смисъла на някои документи свързани с произхода на древните българи.
На основа на тези факти, определението “етиопи” от Апокрифа за народа на Испор най-правдоподобно означава връзка на българите със скитите и кушаните и най-общо с тази част на Средна Азия.
Като цяло определението ЕQIОПI (етиопи) - "огненолики", "искрооки" за древните българи на Аспарух се вписва добре в представите за произхода и религиозните схващания на древните българи, които вероятно са били част от “огнепоклонническите” народи на древния източен Иран.
Те са почитали Слънцето като върховен бог и огъня като негов символ на земята. Ето защо откритите предхристиянски храмове в Плиска и Мадара съдържат основните елементи от храмовете на иранските огнепоклонници.
Съгласно изказаната наскоро хипотеза, морфемата на българският етноним (бълг) може да произлиза от древната индоевропейска дума "bherag" – “бял, блестящ, висок”, също както и названието на ведическите жреци, брахманите. 
Допълнителна информация за тази връзка може да се получи от семантиката на самото название етиопи, Аiqiopez, което означава “светещо, искрящо око” или “светещо, искрящо лице” от старогръцките думи AIQIW -светя, горя и ОПОS – око.
Изразът “искрящо, светещо око” обаче е един от най-известните символи на древната индийска религия, чрез който е изобразявано Слънцето. Във ведическата религия, Слънцето е изобразявано като “светещо око на бога на небето”. Известно е, че първобългарите са обожествявали Слънцето и слънчевите символи съставляват важна част от рунните знаци и символиката, оставена от тях. В такъв случай, изразът “...и преди това бяха, прочие, етиопи ” може не само да указва географския произход, но и същността на религията на древните българи.

"Именник на българските князе":


 
Литература:
 
1. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви, книга LX, част 2.
2. И. Дуйчев - "Стара българска книжнина".
3. Г. Бакалов - "Средновековният български владетел".
4. М. Москов - "Именник на българските ханове".
5. С. Чурешки - "Именник  на българските князе".
6. Ив. Иванов - "



Гласувай:
7
1


Вълнообразно


1. syrmaepon - склонна съм да приема повече
24.10.2011 08:58
версията,че указва географски произход...
А думата Куш означава ли нещо на някакъв език ?
цитирай
2. gepard96 - здравейте syrmaepon
24.10.2011 19:49
syrmaepon написа:
склонна съм да приема повече версията,че указва географски произход...
А думата Куш означава ли нещо на някакъв език ?


И аз съм по-склонен да приема, че "етиопи" е геогр.обозначение, но все пак, аз обичам да представям и др.версии, стига да са подкрепени поне с някакви логични обяснения или данни, а не просто хрумвания.
Куш, за кушанската държава ако е въпроса - самоназванието на народа който днес наричаме "кушани", е било - “кучане”, като в санскритската част на текста кучане се приравнява с тохарики т.е. тохари.
цитирай
3. анонимен - cheap drugstore
26.01.2012 14:21
Very nice post. I simply stumbled upon your blog and wanted to mention that I have truly loved browsing your weblog posts. In any case I’ll be subscribing in your rss feed and I am hoping you write once more soon!
цитирай
4. анонимен - cheap zithromax
26.01.2012 16:58
I was recommended this blog by means of my cousin. I am no longer certain whether this publish is written by him as no one else realize such distinct about my problem. You are amazing! Thank you!
цитирай
5. анонимен - buy Effexor
26.01.2012 21:45
I'm so happy to read this. This is the type of manual that needs to be given and not the random misinformation that is at the other blogs. Appreciate your sharing this greatest doc.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 777266
Постинги: 69
Коментари: 515
Гласове: 298
Архив