"Народ, в който бойното поле прославя рода"     (готският летописец Енодий за Българите)

Стара Велика България  род Дуло
Бат Органа   -     617 - 630 
наместник Гостун (род Ерми) -  630 - 632 
Бат Курт (Кубрат)  -  632 - 663/68 
Бат Баян (Безмер)  -  663/68 - неизв.
Ерми е прабългарски благороднически род от VII век. Единственият известен негов представител е “наместникът” Гостун, споменат в Именника. Според някои автори наместника Гостун, го свързват като славянски вариант на Органа, но преки данни няма за това нещо.
В един каменен надпис на Омортаг (2 столетия по-късно), може би същия род е споменат под името Ермиар.

Първо Българско Царство (680-1093)
Династия Дуло 
Аспарух - 680-700/701 
Тервел (син на Аспарух) - 700/701-718/721 
Кормесий (син на Тервел) - 718/721-738 
Севар (най-вероятно син на Кормесий) - 738-753/754 
Първият засвидетелстван в Европа владетелски български род е Дуло. Към него принадлежат всички български владетели от Авитохол до Севар, с изключение на наместника Гостун (род Ерми).
В "Именника" е записано, че от онази страна на р. Дунав управлявали пет княза българите от рода Дуло, след което минали от тази страна.
Българският владетел Севар е споменат на едно единствено място в историческите извори –  в „Именника”. Липсата на други известия за него е причина обикновено да се приема, че България под неговия скиптър е живяла в мир със съседите си и поради това гръцките и латинските хронисти не са проявили интерес и въобще не са отбелязали царуването му. 
От българска гледна точка обаче Севар не е безинтересен. Макар да не знаем нищо за събитията от неговото време, известно е най-важното: той е последният представител на династията Дуло на българския престол. След Севар, в именника буквално пише че Кормисош "измени род Дулов още наричан Вихтень". Това изречение е довело до много вариации относно това как трябва да се тълкува думата "измени", и дали е имало преврат. Т.е. дали Кормисош е „сменил рода Дуло”, или пък буквално е „изменил на рода Дуло”. Разликата между тия две разбирания се състои в това, че според първото тълкуване Кормисош е сменил Дуло, след като се прекратил царствуващият род, и той е наследил властта или по право, или пък след избор, т.е. смяната на династията станала по мирен начин; при втория случай ще трябва да разбираме противното, че той е изменил на рода Дуло, т. е. покачването на Кормисош на престола е станало поради някаква измяна или преврат. 
Изборът между тези две възможности за интерпретиране се прави обикновено без да се посочват аргументи. Онези автори, които смятат, че Кормисош се е добрал до властта по насилствен път, убивайки своя предшественик или дори ликвидирайки целия род Дуло, използват интерпретации и аналогии силно повлияни от факта на т.нар. "криза през VIII век” - поредица от вътрешни преврати и интензивни смени на един владетел с друг, в резултат на борбата за власт между водещите български родове.
Факта е, че не се забелязва промяна на политиката на българите при управленията на Севар и Кормисош (миролюбива), но интересно е това, че рода Дуло, който според самия „Именник” е управлявал над българите в продължение на почти шест и половина столетия, слиза невъзвратимо от политическата сцена. В подкрепа на мирния път е именно това изчезване на рода Дуло занапред, което говори по-скоро, че Севар е бил последен жив представител на Дуло, и след неговата смърт започва тази династична криза и борби между родовете за надмощие.
Във Волжко-българската летопис "Джагфар Тарихи" (творбата е доста противоречива), се споменава любопитнатен факт за съдбата на рода Дуло във Волжка България - "Потомците на Катраг владели Булгар 191  години"! Има и други, но твърде съмнителни данни за род Дуло в тези летописи, но поради липсата на каквито и да е синхронни данни потвърждаващи ги, не мисля да е редно включването им тук. 

Династична криза 
Кормисош (род Вокил) - 753/754-756 
Винех (род Укил) - 756-760 
Телец (род Угаин) - 760-763 
Сабин (род Вокил, зет на Кормисош) - 763-765/66 
Умор (род Укил) - 765/66 
Токту - 766-767 
Паган - 767-768 
Телериг - 768-777 
Кардам - 777-802/803 
Летописецът Теофан отбелязва: "Българите въстанали и из­били тия, които имали по наследство властта си над тях, и поставили някого си Телеца". Според данните от „Именни­ка" този Телец бил от рода Угаин. След Телец на престола дошъл отново рода Вокил, а именно Сабин и Умар, но последният бил сменен след 40-дневно управление. 
Угаин е български род, от който произхожда владетелят Телец, управлявал 760 - 763 г. Токту може би също е бил от този род, но за това нямаме категорични данни.
В 765 или 766 е бил свикан конвент (с думата ,,конвентон” Теофан нарича този събор, един вид народно събрание), който твърдо се противопоставил на външната политика, провеждана от Сабин, която целяла по пътя на мирните преговори да нормализира отношенията с Византия.
По време на политическата криза, обхванала българската държава, родът Вокил е враждувал с рода Угаин, като представители на двата рода се опитват да се наложат на трона чрез организиране на бунтове, при които владетелите или биват убивани, или принудени да избягат (напр. във Византия). 
Повечето историци предполагат, че Вокил и Укил е един и същи род.
През 774 г. Телериг военните действия между българи и византийци завършват без решително сражение, и е подписан мирен договор между двете страни. Въпреки това Телериг в края на същата изпраща армия от 12 000 души към Берзития (дн. БРЮМ), но византийския император, предупреден от своите агенти при българите, събира много по-силна войска и сразява българските части. Византийската войска продължили с поход към България, но корабите им не успяват да акостират поради силните ветрове около Месемврия. 
След това българския владетел Телериг, приложил една хитрост, писал писмо на Константин V, че иска да избяга при него и поискал гаранции за себе си и имената на хората на византийския император в България, на които можел да разчита. Василевса се подвел и изпратил имената на агентите си в българската столица, и така Телериг успял да се справи с тях, като разбира се ги избил.

  Печатът на патриций Телериг-Теофилакт

Въпреки всичко обстановката в България принуждава през 777 г. Телериг да избяга в Константинопол, където се покръства и приема името Теофилакт. Там бившия български владетел се сродява с императорското семейство, като се оженва за Мария, близка братовчедка на императрица Ирина. Телериг получава високата титла патриций от новия византийски император Лъв ІV.
Крумова династия 
кан Крум - 802/803-814 
кан Омуртаг (син на Крум) - 814-831 
кан Маламир (третият син на Омуртаг) - 831-836 
кан Пресиян (племенник на Маламир, син на Звиница) - 836-852 
кан Борис/Борис I Михаил (син на Пресиян) - 852-889 
Владимир-Расате (първороден син на Борис) - 889-893 
цар Симеон I (третият син на Борис) - 893-927 
цар Петър I (вторият син на Симеон) - 927-969/970 
цар Борис II (първороден син на Петър) - 969/970-971
наместничество на комитопулите (синове на комит Никола) - 971 - 976 
цар Роман (вторият син на Петър) - 976 - 997 

Освен събора, свикан във връзка политиката на Са­бин, подобен „събор" е имало и през 893 г. във връзка с решението на Борис да се противопостави на езическата реакция на сина си Вла­димир и да го замени със Симеон. Според известието на за­падния летописец Регино, Борис свикал тогава „цялото си царство" и обявил официално свалянето на Владимир, и провъзгласил за владетел по-младия си син Симе­он. 
След пленяването на българския цар Борис ІІ и отвеждането му в Константинопол, заедно с брат му Роман в 971 г., и до бягството им от пленничество и завръщането на Роман в България в 976 г. непревзетите територии се намирали под контрола на братята комитопули – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Техният баща – комит Никола, вече не е бил между живите. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии с център Преспа, Мойсей – югозападните територии с център Струмица, Арон заема Средец, а Самуил – Видин.
В 976 г. Борис II и Роман бягат от Константинопол. На границата Борис II погрешка е убит от стражата, а Роман стига до Видин при Самуил и е провъзгласен за български цар (976-991 г.). Той е скопен в Константинопол и тъй като не може да има наследници, оставя военните и държавните дела изцяло в ръцете на Самуил, като се отдава на “свят живот и църковни въпроси”. Така според Йоан Скилица (първата половина на Х в.) Самуил станал “самовластен господар на цяла България”, макар и без царска корона.
През 991 г. ромейските войски минават в настъпление, като в едно от сраженията византийцитеI пленяват българския цар Роман и го хвърлят в тъмница.
Войната продължава до 995 г. с променлив успех.  През 997 г. цар Роман умира в затвора и с неговата смърт се прекратява управляващата в продължение на две столетия българска династия, чийто основоположник е Крум. 

Самуилова династия (комитопули)
цар Самуил - 997-1014 
цар Гаврил Радомир (първороден син на Самуил) -1014 -1015 
цар Иван Владислав (племенник на Самуил, син на Арон) - 1015 -1018 
цар Пресиан (Персиан) II (син на Иван Владислав) - 1018 
Самуил, който вероятно е бил в близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар след смъртта на Роман през 997 г.
Той премества столицата от Преспа в Охрид. Самуилл се нуждае от международно признание на царското си достойнство. Да получи такова от Константинопол, е невъзможно. Тогава той се обръща към Рим. Ако се вярва на кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III от 1202 г., цар Самуил е получил желаното признание.
За рода на Самуил и за комитопулите много може да се пише.
Бащата на Комитопулите се е казвал Никола, а съпругата му – Рипсимия. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци. И наистина, Рипсимия може би е арменка – както поради името си (“Хрипсиме” – националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър комит Никола да е получил ръката на придворна дама от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български. Титлата “комит” е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, а при цар Симеон в същия район е комит Дристра. Може би Никола е потомък на някого от тези видни личности. Неговият внук цар Иван Владислав се самоопределя като “българин родом”. Така той подчертава принадлежността си към “българския [царски] род”. Византийските хронисти по един и същ начин пишат за “Симеон Българина” (цар Симеон Велики), “Петър Българина” (цар Петър), “Самуил Българина”, “Пресиан Българина” (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), “Арон Българина” (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.
Иван Владислав е женен за Мария -дъщерята на бохемския княз Болеслав І от династията на Пршемисловците.  Двамата имат 11 деца, имената на следните от които са известни: Пресиан ІІ, Алусиян, Арон,  Траян, Радомир, Климент, Екатерина (омъжена за Исак І, византийския император). Унгарски източници съобщават и за още един син, Никола , починал през 1011 г. и баща на унгарската принцеса Каталина.
През 1018 г., след като Иван Владислав бил убит в битка ок. Драч, по-голямата си част болярите поели пътя на капитулацията. Линията била поддържана и от самата царица Мария, (вдовицата на Иван Владислав), от патриарх Давид, от ичиргу-боила Богдан и от най-видните боляри и военачалници. Малцина били онези личности, които продължавали да отстояват българската независимост. Сред тях се открояват воеводите Ивац (може би роднина на царстващата династията), Николица и "Сермон" (вероятно не име, а прозвище по названието на града Срем), както и наследника на престола цар Пресиан заедно с двамата си по-малки братя Алусиан и Арон. През пролетта на 1018 г. "партията на капитулацията" надделяла, и василивса Василий II безпрепятствено влязъл в тогавашната българска столица Охрид. Заедно с Охрид капитулирали и другите по-големи крепости - Битоля, Струмица, Перник, Скопие, Призрен (в дн. Косово) и много други. Огнищата на съпротивата се ограничили в периферията на държавата - например в днешните албански планини, където действали младия цар Пресиан, Ивац и Николица, както и в далечните дунавски земи около Белград (дн. сръбска столица) и Срем (дн. Сремска Митровица). Съпротивата в планините на днешна Албания обаче била разпокъсана - Ивац се укрепил в царската резиденция Копринища, Николица действал може би около днешния Елбасан, докато Пресиан, братята му и верните им войски били принудени да се оттеглят в планината Томор. Тук непокорните принцове оказвали противодействие на ромеите до август 1018 г., но накрая трябвало да се предадат. 
Колкото и да е лаконичен разказът на Йоан Скилица, не е трудно да се проумее, че задача № 1 за Василий II през лятото на 1018 г. била най-накрая обезвреждането на цар Пресиан II. За блокирането на Томор били хвърлени почти всички ромейски части. Предаването на Пресиан имало смисъл на окончателна капитулация на българите, вече и от името на техния последен владетел, което личи и от един наглед "дребен", но важен детайл в текста на Скилица. Съвсем лаконично хронистът отбелязва, Василий II "...издигнал висока трибуна (грц. "виматос"), на която приел Прусиан с братята му, когато пристигнали, като ги успокои с праведни и човеколюбиви думи." Именно на тази "висока трибуна" цар Пресиан II получил титлата "магистър" (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоил детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон - "патриций". Така бил спазен старият римски обичай важни политически актове да се извършват върху специално устроена трибуна, увенчана с военна шатра, където Василий II спазил традицията напълно и. държал реч към пленения български владетел Пресиан II и неговите двама братя. Това символично е пресъздадено и в известната миниатюра от т.нар. "Венециански псалтир" на Василий II, където именно Пресиан, облечен в царски дрехи, е под копието на победителя Василий. С други думи, този акт за Василий II фактически представлявал краят на българската държава!
След пълното покоряване на България през 1018 год. Василий положил усилия да приобщи българската аристокрация към империята. Много български боляри били настанени в арменските теми в Мала Азия.
Колко време магистър Пресиан е живял в Цариград, остава неизвестно. С течение на времето синовете на цар Иван Владислав получили възможност за сериозна кариера във византийската армия и администрация. Те обаче винаги били изпращани на високи служби във византийския "Изток" (Мала Азия, Армения, Грузия, Месопотамия), колкото е възможно по-далече от българските земи. Именно в тези отдалечени византийски провинции действали като управители и висши военни Алусиан и неговите синове (Василий и Самуил), Траян, Радомир и други представители на царския род. Най-известен от всички без съмнение е Арон, един от най-способните византийски военачалници през XI в. Пресиан пък бил назначен за стратег на важната малоазийска провинция Вукеларион, в чиято територия е бил и големият град Анкира (Ангора, дн. турска столица Анкара). Византийските областни управители били в системата на своеобразна ранг-листа, а стратегът на Вукеларион бил сред най-високопоставените и щедро заплатени сановници с годишен доход от 30 литри злато (2160 златни номизми).
Около 1026 г. "магистър Пресиан Българина" участвал в един заговор, против бездарния и непопулярен император Константин VIII (1025-1028), брат, дългогодишен съвладетел и пряк наследник на Василий II. Информацията за това събитие е твърде бедна и объркана. Скилица представя нещата като персонален конфликт между Пресиан и видния ромейски аристократ Василий Склир, при който двамата дори влезли в "битка" (грц. "махи"). Конфликтът между двамата вероятно е бил за водачеството на заговора, т.е. за самата императорска корона! Става дума наистина за сражение, а не за "дуел" или нещо подобно. Във Византия, където политическата система се е отличавала силно от онази в съвременната й Западна Европа, такива конфликти са свързани с използването на редовни войски, поради което са третирани като престъпление срещу императора и държавата. Константин VIII окачествил случилото се като "безсрамие" и посегателство към върховната власт. Пресиан бил заточен на о-в Плата, а Склир - на Оксия, и двата от групата на Принцовите острови в Мраморно море. Не след дълго Василий Склир бил ослепен. Хронистът продължава, че и Пресиан можел да има същата участ, но неизвестно защо и как "се оттървал". Византийският благородник Роман Куркуас (зет на Пресиан, женен за неизвестна по име негова сестра) също бил ослепен. Такова наказание било приложено и на: Глава (представител на знатната византийска фамилия с далечни българо-славянски корени), както и на бившият охридски ичиргу-боил Богдан и Гудел (оново българин). Монахът Захарий, близък на Пресиан, бил наказан с отрязване на езика. Очевидно ставало дума за сериозно провинение - заговор в който били замесени редица видни личности. Ослепяването на Пресиановите приближени показва ясно, че обвинението било категорично - държавна измяна. Прави впечатление, че Богдан, независимо от поведението си спрямо Пресиан през 1018 г., продължавал да бъде своего рода "ичиргу" ("вътрешен") болярин на вече бившия български владетел. Така откриваме още едно свидетелство за силните български традиции сред болярския елит в епохата на цар Самуил. Пресиан избегнал тежката участ на другите заподозрени - навярно проявил твърдост при разпитите, изобретателност и т.н., но по-мекото отношение към него било свързано и с обстоятелството, че Пресиан е фактически най-знатният българин на своето време; и е олицетворявал "покорството" на България под "ромейската власт". Константин VIII не можел да третира такъв човек като "обикновен" знатен изменник! Нека не забравяме, че от покоряването на България били изминали едва седем-осем години!
Вторият заговор, в който Пресиан бил главното действащо лице, обикновено се отнася към 1029 г. Негова цел било свалянето на наскоро възцарилия се Роман III Аргир (1028-1034), заел престола благодарение на брака си със Зоя, дъщеря на Константин VIII. Зоя и по-малката й сестра Теодора символизирали легитимността на короната, бидейки единствените наследнички на знаменитата византийска "Македонска династия". Бракът и коронацията на Роман, бивш градоначалник на Константинопол, във вътрешен план представлява своеобразна победа на т.нар. "цивилна партия", т.е. на столичната бюрократична вършушка. Опозиционните среди от т.нар. "военна аристокрация" не останали безучастни, като подкрепяли "алтернативната" Теодора. Само през краткото царуване на Роман III "военните" извършили четири опита за преврат, първият от които е именно ръководеният от магистър Пресиан.
Плана предвиждал брак на Пресиан с принцеса Теодора, която си била дала съгласието. За разлика от 1018 г., сега бившата българска царица Мария подкрепяла замислите на своя най-голям син. Положението на първа дворцова дама ("патриция зости") позволявало на властната майка да осъщестява връзката между опозиционните военни, Теодора и недоволните в самия дворец. Заговорът обаче бил разкрит, което на свой ред показва, че и обвиненията срещу Пресиан този път били много по-солидни. Магистърът явно не е могъл да направи нищо срещу неоспоримите доказателства, веднага бил поставен под арест в столичния манастир "Св. Мануил" - обител, която била "специализирана" за подобен род случаи. По възможно най-бързата процедура Пресиан бил съден за измяна и ослепен. По-късно той уж доброволно приел монашеството, което в такива случаи винаги е ставало с принуда. Годината, посочена от хрониста Йоан Скилица, е 1031 от Р. Хр. Бившата царицата Мария също веднага била отстранена от двореца и също заставена да стане монахиня.
Принцеса Теодора също била уличена в съучастие, разбира се нямала такава тежка съдба. Тя била отстранена временно от двореца, но по-късно възстановила позициите си, за което е съдействала и намаляващата с течение на годините популярност на Зоя. Във всеки случай връзките на Теодора с българската царска фамилия останали достатъчно добри. Години по-късно, когато Теодора управлява империята самостоятелно (1055-1056 г.), тя в една или друга степен толерирала Пресиановите близки, напр. брат му Арон. Когато Арон бил несправедливо обвиняван от свои колеги за един неуспех срещу селджукските турци, той не само не бил наказан, но получил повишение като стратег на Иверия (Грузия). В своя известен надпис от древната арменска столица Ани, тогава административен център на обединените в една провинция части от Грузия и Армения, магистър Арон Българина, подобно на своя далечен предшественик кан Маламир (831-836), съобщава за построен от него водопровод. Този интересен надпис, поставен именно през 1055 или 1056 г., има известни сходства със строителните надписи от прабългарската (езическата) епоха на Първото царство. В него Арон изпъква като горд човек и отговорен държавен функционер, който не пропуска да подчертае близостта си с "нашата самодържавна и багренородна императрица" Теодора. От друга страна, виждаме, че Теодора е дала на Арон титлата "магистър", носена преди това от братята му Пресиан (от 1018 г.) и Алусиан (от 1041 г.), давана не само на най-знатните ромеи, но и на покорени чужди владетели. Пак при Теодора главнокомандващ ("доместик") на византийските войски в "Изтока" бил Исак Комнин, зет на Пресиан и братята му, женен за най-голямата им сестра Екатерина, малко по-късно - византийски император (1057-1059). Траян, друг от синовете цар Иван-Владислав омъжил дъщеря си Мария за Андроник Дука - брат на император Константин Х. Тази Мария била описана от византийските хронисти като "най-красивата и най-умната от всички жени". По този въпрос са единодушни Никифор Врений и Ана Комнина. Впрочем и самата Ана Комнина - една от най-известните писателки на средновековието е правнучка на Траян. Дъщерята на Мария и Андроник - Ирина станала съпруга на Алексей I Комнин. Така династията на Комнините била създадена и с българска кръв. Прапраправнучката на Ирина /наречена също Ирина - дъщеря на император Исак II Ангел/ се оженила за германският император Филип Хохенщауфен. Чрез нея има по една капка българска кръв във почти всеки знатен западноевропейски род. Другият син на Иван-Владислав - Алусиан имал двама сина - Василий и Самуил. Василий се прославил с отбраната на Едеса от селджуците през 1068 год., а Самуил се отличил с потушаването на бунта на норманските наемници в 1069 и се сражавал заедно с император Роман Диоген в битката при Манзихерт. Дъщерята на Алусиан била жена на император Роман Диоген.
Неизвестно кога след събитията през 1030-1031 г. Пресиан II успял да избяга от Византия и се установил в Унгария. Как е станало, е пълна загадка, но откритият преди двадесетина години Пресианов надгробен надпис от гр. Михаловце (в източната част на днешна Словакия) свидетелства, че знатният българин е живял и починал тук през 1060/1061 г. Очевидно унгарското кралство е нямало нищо против да има "под ръка" един, теоретичен владетел на покорената от ромеите България, когото да използва при евентуален конфликт с империята. Такава възможност обаче явно не се открила, а Пресиан II починал и намерил покой в съседните на тогавашна поробена България унгарски земи. Така завършил бурният и трагичен живот на един от големите (без преувеличение!) българи на единадесетото столетие, българският принц, който и в планината Томор, и в Мала Азия, и в унгарското си изгнание си оставал "Пресиан Българина".
Друг представител на царската династия е внучката на цар Самуил Мария (дъщеря на Гаврил Радомир), която се омъжва за Андроник Дукас. Андроник е син на император Йоан Дукас (1073 г.). По време на женитбата, същия още не е бил станал владетел на Византия, и се жени за внучката на Самуил, за да си осигури знатна царска линия. Сродяването с българския цар му е било необходимо при претенциите за трона на Византия. Андроник е бил известен със своята пресметливост и властолюбие. Между другото, остатъците от болярството на Самуил е използвано широко в династичните борби на Византия. По това време император Йоан IV Диогенес е жестоко разбит от турците при Зикерт и е в тежко положение. За погрома спомага и Андроник Дукас, съпругът на Мария. Императорът е пленен, по-късно – освободен, но пък лукавият Михаил VII се е настанил на трона му. Още преди да се прибере в Цариград Йоан Диогенес е заловен и пленен от Андроник, който е награден, въпреки, че и неговия стремеж е престолът. Ловък в политическите игри, Андроник Дукас успява да опази живота си и в 1123 г. му се ражда дъщеря Ирина. На нея и дават името на майката на Мария, българската царица Ирина, съпруга на цар Гаврил Радомир, снаха на Самуил. За нея синът на Самуил се оженва в 996 г. Той е бил многоженец. Първата му жена – дъщеря на унгарския крал, от която се смята, че е роден Петър Делян, била "отпратена" бременна в Унгария.
Да проследим по-нататък с едно проучване за рода "Ди Фризинга".
Ирина Андроник Дукас (внучка на цар Гаврил Радомир) се омъжва за Алекси I Комнин, император на Византия (1081-1118). Алекси І ууспява да изземе властта от Никифор III, като разбунтува армията и завладява Константинопол с помощта на наемници, между които и българи.
В столицата Ирина Дукас и майка й Мария са имали свои поддръжници. От времето след завръщането си в Преспа (997 г.) Самуил омъжва дъщеря си Мирослава, леля на Мария, за Ашот Таронит, син на Григорий Таронит (който бил пленник в Преспа). След сватбата Ашот е освободен и се завръща в Константинопол, където Мирослава става придворна дама. Така племенницата и Мария и бъдещата императрица Ирина имат свои привърженици в сърцето на империята.
От брака на Алекси I Комнин и Ирина се ражда Теодора. За нея се оженва Константин Ангел, който възползвайки се от брака се възкачва на престола. От този брак се раждат трима сина. Севастократор Йоан Ангел, Михаил I и Михаил II. Третия син Михаил II, деспот на Епир и Солун има дъщеря Елена, от която фамилията продължава в Италия. В 1259 г. Елена се омъжва за Манфред IV Маркиз де Салус (1266-1340 г.). Те имат дъщеря, която носи славянското име Виола. Тя от своя страна се омъжва за владетеля на Милано – Лукио Висконти. Двамата са известна двойка по свое време и стабилизират Милано като независима държава и поставят началото на нова династия. Ражда им се момиче – Катерина, която в 1342 г., се задомява с Франческо II Д’Есте, маркиз на гр. Ферара. Чрез този род, самуиловата кръв се влива в много от благородническите семейства на Западна Европа. 
В Италия и днес съществува специална институция, която определя фамилиите, имащи право да бъдат вписани в Златната книга на древните родове. Книгата се нарича Tabella per I’iscrizione nei libro d’oro della nolilla Italiana, в нея имат право на вписване и родове, чието потекло е свързано с чужда династическа кръв, стига тя да установява в края на краищата фамилия, която е свързана с Италия.
В генеалогическите дървета на няколко от видните благороднически фамилии (като ди Фризинга) официално в челото им е вписан и императора на българите Самуил, като в случая е използван терминът “Император на българите”, към който се придържат и в съвременната историческа наука в Западна Европа.

ВИЗАНТИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (1018-1185)
Самуилова династия (комитопули) 
цар Петър II Делян ("син" на Гаврил Радомир) - 1940 -1041 
цар Петър III (Константин Бодин, правнук на Самуил) - 1072 

ВТОРА БЪЛГАРСКо царство (1185-1422)
Династия Асен 
цар Петър IV (Тодор) - 1085 - 1197 (1197/1190 - 1196 съвладетел с брат си Асен) 
цар Асен I (по-малкият брат на Петър) - 1187/1190-1196  
цар Калоян (по-малък брат на Петър и Асен) - 1197 -1207 
цар Борил (сестрин син на Петър, Асен и Калоян) - 1207 -1218 
цар Иван Асен II (първороден син на Асен) - 1218 -1241 
цар Коломан (Калиман) I Асен (четвърто дете на Иван Асен от втория му брак с Ана-Мария) - 1241 -1246 
цар Михаил II Асен (първи син на Иван Асен от третия му брак с Ирина Комнина) - 1246 -1256 
цар Коломан (Калиман) II Асен (племенник на Иван Асен, син на Александър) - 1256 
цар Мицо Асен (зет на Иван Асен) - 1256 -1257 
цар Константин І Тих Асен (женен за Ирина-внучка на Иван Асен) - 1257 -1277 
цар Ивайло (узурпатор) - 1278 -1280 
цар Иван Асен III (син на Мицо, внук на Иван Асен ІІ) - 1279 -1280
Кои са братята Асеневци, първите владетели на второто царство, родоначалници на динасия управлявала до окончателното падане на всички територии на Видинското царство ок. 1422 г. Техния род не е напълно доказано от къде произлиза, някои автори ги свързват с кумански произход. Да видим самите те като какви са се приемали. Цар Калоян в писмата му до папа Инокентий III, с които иска да получи царско звание, пише през 1202: „Най-напред молим от римската църква...корона и достойнство като възлюблен син, както имаха нашите стари царе. Единият беше Петър, а другият Самуил и другите, които ги предшествуваха в царуването, както намерихме записано в нашите книги”, а в писмото си от 1203 г.: „...съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите: Симеон, Петър и Самуил, мои прародители и на всички останали царе на българите.”! От тук ясно личи, че Калоян се е възприемал за потомък на царскиярод от преди падането на първото царство .

  Първата жена на Иван Асен II е Анна (по-късно постъпва в манастир като монахиня Анисия), която така и не му става законна съпруга. От нея той има две незаконни дъщери:
-Мария (омъжена за Мануил Комнин, брат на епирския деспот Теодор Комнин);
-Белослава (омъжена за Стефан Владислав I, сръбски крал).
По-късно Иван Асен II сключва брак с Анна Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II, като от този брак са:
-Елена (омъжена за Теодор II Ласкарис, никейски император); 
-Тамара;
-Коломан I Асен; 
-Петър, умира като бебе. 
Като по-възрастен цар Иван Асен се влюбва в дъщерята на Тодор Комнин, епирски деспот, които били пленени и държани под стража. Ирина Комнина става негова втора законна съпруга, която му ражда:
-Ана -Теодора (омъжена за Петър, севастократор); 
-Мария (омъжена за Мицо Асен, български цар);
-Михаил II Асен (оженен за Елисавета Ростиславна, руска княгиня). 
Иван Асен II е първият български владетел от Второто Царство за когото е известно, че е сякъл собствени монети, и е единственият средновековен православен владетел, освен византийските императори, сякъл златни монети.
През 1256 г. цар Коломан І, най-големият син на цар Иван Асен ІІ станал жертва на заговор. След смъртта на Иван Асен ІІ, като регент управлява вдовицата му Ирина Комнина, която царува активно, в периода 1246 – 1253 г., тъй като и двамата му синове - Калиман (син от първия брак на Иван Асен ІІ) и Михаил Асен (син от Ирина Комнина) били малолетни. 
Впоследствие след убийството и на младия цар Михаил ІІ Асен, Ирина Комнина се отказала от светския живот и за опрощение на греховете си приела монашески сан. Тя завършила житейския си път като игумения Ксения в манастир.  Има някои сведения, че сина на брата на Иван Асен ІІ, владетеля на Средец севастократор Калоян (единствен пряк наследник на трона) и жена му Десислава, са били отровени по поръка на царица Ирина по време на тяхно посещение в столицата Търново, и са погребани в двора на църквата “Св. 40 мъченици”.
 
Византийските Асеневци били много по-многобройни от българските си роднини – 83 души, от които 55 мъже и 28 жени. Те проявяват ярко подчертано съзнание, че принадлежат към царската династия на Иван III Асен, макар и в изгнание във Византия, остава “цар” на България.
Проф. Иван Божилов в мащабното си изследване “Фамилията а Асеневци 1186-1460 г.”, е установил клона на византийски клон от българските Асен.
Неин родоначалник е бил бившия български цар Мицо Асен, син на дъщерята на цар Иван Асен II – Мария, от брака му с Ирина Комнина – също полу-българка. Византийските Асеневци са били близки роднини с Шишмановата фамилия – продължителите на Асеневци в България, които са свързани с тях чрез другата дъщеря на цар Иван Асен II от същия брак – Теодора Анна.
Асеневци са сред най-благородните фамилии на Византия непосредствено до ерата на Палеолозите. Не случайно, избягалия там Иван Асен III се оженва за Ирина Палеологина.
Асеневци сключват бракове и с други византийски династични родове: Кантакузин, Дука, Ласкарис и други от изтъкнатите византийски фамилии като Торник, Раул и Меликес. Сродяването на византийските Асеневци с тези фамилии ги поставя във върховете на Византия до падането й под турско владичество.
Особено важно било в годините 1334-1354 г. Ирина Асенина е съпруга на Йоан VI Кантакузин и византийска императрица. Дъщеря й Елена е омъжена за Йоан VI Палеолог – другата законна императрица. Синът им Матей Кантакузин, използвал понякога и фамилното име Асен, е съимператор, а братята на Ирина Йоан и Мануил са деспоти.
За силното присъствие на Асеневци във Византия се съди от мястото им във византийската рангова таблица на висши сановници. От тях деспоти са: Йоан III Асен, Мануил Асен и Андроник Асен, паниперсевасти: Исак Асен и Андроник Асен, велик дук е Исак Асен, а велики примикюри – Мануил Асен и Андроник Асен. Мнозина Асеневци са били управители на области,а други видни византийски военноначалници като Михаил Асен, Константин Асен и д. Измежду тях има и видни дипломати – Пaвел Асен, Михаил Асен, Никола Асен и др.
Забележително е, че всички те не забравят българския си произход и винаги към личното си име прибавят фамилното Асен, което е белег на царския им произход.

Династия Тертер
цар Георги І Тертер - 1280 -1292 
цар Чака (узурпатор) - 1299 -1300
цар Теодор Светослав (син на Георги Тертер) - 1300 -1321 
цар Георги ІІ Тертер (син на Светослав Тертер) - 1321 -1322

Династия Смилец Асен
цар Смилец - 1292 -1298 
цар  Йоан Смилец - 1298 - 1299 (син на Иван Смилец) 
Смилец e български цар, царувал от 1292до 1298 г. Произхожда от "най-знатния род сред българите" - огромните фамилни феодални владения се простирали вероятно от Сливен до Копсис.
След абдикирането на цар Георги I Тертер, Смилец заема българския престол със съгласието на татарския хан Ногай. След като става цар, започва война с Византия, но претърпява пълен неуспех. Около 1296 г. жени дъщеря си Теодора за рашкия Стефан Дечански. Смъртта му се отнася към ноември 1298 г..
Смилец е женен за дъщеря на византийския севастократор Константин Палеолог (брат на император Михаил VIII Палеолог), известна в изворите просто като Смилцена (буквално жената на Смилец). Смилцена се омъжва за Смилец още докато той е български болярин, резедиращ в крепостта Копсис. През 1292 г. Смилец става цар на България. 
След шест години управление на цар Смилец, жена му Смилцена се оказва на върха на властта, заставайки начело на регентството на малолетния си син Йоан Смилец. Като ръководител на държавата, главните й усилия са насочени към укрепването на властта на сина й и неутрализирането на останалите претенденти за короната. Тя успява да парира претенциите на силния претендент за престола, деспот Елтимир, брат на сваления от Смилец цар Георги I Тертер, като му дава за жена дъщеря си Марина и му връчва управлението на Крънска област. Така Елтимир става поддръжник на властта на Йоан Смилец.
С частичен успех се увенчават усилията на царицата да подобри отношенията със съседното Сръбско кралство, чрез брака на по-малката си дъщеря Теодора Смилец за сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански. През 1300 г. положението на Смилцена и сина й в Търново става несигурно.
От изгнание в татарската Златна орда се завръща синът на Георги I Тертер, Теодор Светослав, който пристига с избягалия Чака, син на убития хан Ногай.
Теодор Светослав открито предявява претенциите си като законен наследник на българското царство и още същата година търновските боляри отварят вратите на столицата за него. 
Смилцена и синът и търсят спасение първоначално при деспот Елтимир в Крън, а болярите Войсил и Радослав (братя на цар Смилец) бягат във Византия. 
Самия деспот Елтимир е брат на цар Георги I Тертер и чичо на Теодор Светослав. Истинското звучение на името му, стана известно от открития надгробен надпис на неговия син Иван Драгушин в Полошкия манастир край Кавадарци (дн. БЮРМ), където е представена автентичната му форма Алдимир ("нажежено желязо"). Синът на деспот Елтимир - Йоан Драгушин с майка си Марина Смилец са живяли в Сърбия при братовчед си цар Стефан Душан.
Теодор Светослав се възцарява 1300 г. (до 1322 г.) и си спомня за тези, които са го изпратили в татарско изгнание. Първо се "оправя" с татарина Чака и изпраща главата му на новия татарски хан, с което спечелва благоволението му и избавя страната от зависимостта към Златната орда, а се сдобива и с някои териториални придобивки в Северна Добруджа. После осъжда и хвърля от Лобната скала в Търново патриарх Йоаким III за измяна. С тези действия на Светослав, в държавата настава ред, тишина и единовластие.
Отношенията на царя с чичо му Елтимир, деспот на Крън отначалото са много добри.
През 1302 г. Радослав, старши брат на цар Смилец (по-малкия е Войсил) получава от имп. Андроник II Палеолог севасоткраторско достойнство и войски, с които потегля от Солун към България с претенции за престола.
Още в началото на похода му деспот Елтимир разбива византийската армия. Заловеният Радослав е ослепен и върнат обратно в Солун, а пленените тринадесет византийски сановници са изпратени в Търново, на цар Теодор Светослав.
Повече нищо не е известно за Радослав, но вероятно е умрял в изгнание при брат си Войсил във Византия. Цар Теодор Светослав разменя 13 – сетте велможи за баща си Георги I Тертер, който е пленник във Византия, а след завръщането си бившия цар е изпратен в една от царските резиденции, където доживял дните си в уединение и разкош. Теодор Светослав първоначално като награда за верността на чичо си Елтимир, му дава родовите владения на братята Радослав и Войсил Смилец (от Сливен до Копсис), но по-късно след конфликт с него (вероятно повода е убежището давано на бившия цар Йоан Смилец) земите му били отнети, което принуждава Смилцена и Йоан Смилец да потърсят убежище при роднините си в Константинопол. Във византийската столица бившата царица продължава да се изявява в дворцовите среди, докато синът и се се оттегля в манастир.
 
Династия Шишман Асен
цар Михаил ІІІ Шишман Асен (правнук на Иван Асен ІІ, братовчед на Светослав Тертер) - 1323 -1330 
цар Иван Стефан (първороден син на Михаил Шишман) – 1330 -1331 
цар Иван Александър (праправнук на Иван Асен ІІ, племенник на Михаил Шишман) – 1331 -1371 
цар Иван Асен ІV - поч.1348/9 (син на Иван Александър от първия му барк, съвладетел умрял при неуточнени обстоятелства) 
цар Михаил ІV Асен - поч.1355 (син на Иван Александър от първия му брак, съвладетел, също убит в сражение с турците)  цар Иван Срацимир - 1356 - 1396/7 (син на Иван Александър от първия му брак с Теодора, 1355/6 е обявен за съвладетел, по-късно се обявява за независим владетел на Бдин с титла “цар на българи и гърци”)  цар Иван Шишман (първи син на Иван Александър от втория му брак с еврейката Сара) –1371 -1395 (независим в Търново) 
цар Иван Асен V - поч.1385 (втори син на Иван Александър от брака му със Сара, съвладетел на Иван Шишман, известен и като цар Ясен) Михаил III Шишман Асен е на българския престол от 1323 до 1330 г. Той е син на видинският деспот Шишман, от когото започва тази династия. Въпросния деспот през втората половина на 13 век се жени за една от внучките на Иван Асен ІІ, и така рода приема и името Асен. След сключването на мира между Шишман и Стефан Милутин през 1292 г. Михаил III Шишман Асен се сгодява и жени за дъщеря му Анна Неда, сестра на следващия сръбски крал Стефан Дечански. Михаил ІІІ Шишман Асен е съуправител на баща си, а след смъртта му (ок.1308/1311 г.) наследява Видинското деспотство. Получава титлата деспот вероятно от цар Теодор Светослав, който е вуйчо на жена му Анна Неда и негов втори братовчед. След ранната смърт на Георги II Тертер (1322 г.), който не оставя наследник, престола заема Михаил ІІІ Шишман Асен в 1323 г.
Първородният син на цар Михаил III Шишман и сръбската принцеса Ана-Неда е роден около 1300-1301 г. След 1324 г. заедно с майка си и братята си цар Иван Стефан бил заточен в манастир, а през лятото на 1330 г. той възглавил заедно с майка си българската държава. Поставянето му на престола от страна на сърбите, а също така и опасността от прекомерно засилване на влиянието им в България, довели до преврат през февруари-март 1331 г. След преврата Ана-Неда, Иван Стефан и другите й деца са принудени да избягат в Сърбия и от там в Дубровник.   
След бягството на цар Иван Стефан, на престола застава племеника на Михаил ІІІ Шишман - цар Иван Александър, управлявал цели 40 години.
Михаил, втори син на цар Михаил III Шишман Асен и Ана-Неда, е бил управител на Бдинска област през 1323-1324 г. с титлата деспот, която получил от баща си след неговото възцаряване. Изобразен е върху фреска от църквата в с.Долна Каменица (днес в Сърбия), където е запазен и надпис “Михаил деспот, в Христа Бога верен, син на цар Михаил”. Други сведения за него липсват, поради което се приема, че е починал твърде млад.
Шишман Асен, трети син на цар Михаил III Шишман Асен и Ана-Неда, бил попаднал при татарите, но се появил в Цариград като претендент за българския престол през лятото на 1341 г. Българският цар Иван Александър настоял да му бъде предаден неговия “най-голям враг” Шишман, а империята в нежеланието си да изпусне възможността да се намеси във вътрешните работи на северната си съседка заплашвала да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където той можел да разчита на подкрепа “поради старото приятелство и близостта на рода”. В крайна сметка нещата заглъхнали, а сетнешната съдба на Шишман Асен е неизвестна. 
Четвъртият син на цар Михаил III Шишман и Ана-Неда е Людовико, който се споменава като “братовчед” на неаполитанския крал Роберт в документ от 1339 г. След Сърбия и Дубровник той достигнал до Неапол. Последното сведение за него е от 1373 г. 
Сръбският крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан (1331-1355), българин по майка (син на кралица Теодора Смилец), се оженва в 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър - известната царица Елена. При двора на Стефан Душан е имало много негови български роднини, например една друга сестра на Иван Александър и Елена.
Цар Иван Александър има два брака. В 1345 г. изгонва жена си Теодора от рода Бесараб (която се замонашава под името Теофано) и се оженва за търновската еврейка Сара (която се поктъства). От първия си брак цар Иван Александър има трима известни синове.
Първия е цар Иван Асен IV - обявен по традиция за съвладетел през 1332. Умира като младеж през 1348 при обстоятелства, които днес не са напълно изяснени. Съществуват три версии - някои изследователи смятат, че е загинал в сражение с турски войски; други смятат, че е бил отровен от мащехата си еврейката Сара; а според трети е бил покосен от върлуващата по същото време чумна епидемия.
След смъртта му за съвладетел е обявен втория син на цар Александър - цар Михаил IV Асен, който бил женен за Мария Палеолог (или Ирина Палеолог). Според повечето изследователи през 1354/5 цар Махаил тръгнал начело на българската армия в помощ на василевса Йоан Палеолог срещу Йоан Кантакузин, който искал да го свали от престола. Българите са разбити от Кантакузин и турските му наемници, а цар Михаил пада убит в сражение около Ихтиман. Третия известен син е цар Иван Срацимир, и е издигнат за съвладетел след ненавременната смърт на по-големите му братя. Изпратен да управлява във Видин (според някои данни цар Александър се страхувал Сара да не го отрови). През 1365 г. Иван Срацимир е пленен от унгарците, но обединените войски на цар Александър и влашкия воевода принуждават унгарския крал да го освободи. В стремежа си да задоволи младата си жена, царя определя за престолонаследник сина си от нея - Иван Шишман, в ущърб на по-големия си син Иван Срацимир, като с този акт сам извършва териториалната раздробеност на България и създава условия за династични конфликти и за последвалия разпад на държавата. Освен Иван Шишман, цар Иван Александър има още един син от еврейката Сара - цар Иван Асен V, съвладетел на Иван Шишман (убит в сражение с турците ок 1388), както и четири дъщери - Кера Тамара, Кераца, Десислава и Василиса. Кера Тамара (омъжва за Мурад І). Първородният син на Иван Шишман - Александър, приел исляма и името Искендер. Първо управлява Синоп, после Смирна (все в Мала Азия). Убит през 1418 в бой с въстанниците на Бюркюлидже Мустафа. Макар и мъгляво Сфранцес споменава че хора от рода му (но християни) наследили царството му. 
Последния български цар - Константин ІІ Асен Наседява управлението на Видинското царство от баща си цар Иван Срацимир. Бил васал на османлийте, както и на унгарците. Официално е наричан в документите "император на Българите". Възползва от 10-годишните борби между синовете на султан Баязид I.  Константин управлява Видинската област и през 1412-1413 г., когато се е включил на страната на Мехмед І в борбите за османския престол между него и брат му Муса. След победата на Мехмед І, Константин Асен управлява във Видин до неговата смърт в 1421 г.  Мехмед I (1413 - 1421 ) заявява "аз давам и приемам мир от всички" - и именно с този си акт признава царската титла на последния български цар - Константин II Асен. През 1421 г. при следващите борби за османския престол между Дюзме Мустафа и Мурад, Константин Асен подкрепя губещия кандидат, като победителя Мурад ІІ опустошава българските земи и слага край на Видинското Царство. Константин бяга и умира в Белград на 17.IX.1422 г.
Константинополски патриарх Йосиф ІІ – син на василевса Шишман
Йосиф II е извънбрачен син най-вероятно на цар Иван Шишман. Константинополски патриарх 1416-1439. Преди да стигне този значим пост е бил монах на Атон, а от 1393 г. заема митрополитската катедра на град Ефес. Умира на !0 юни 1439 г. във Флоренция, по време на провеждащия се Флорентино-Ферански Вселенски Събор. 
Погребан е в църквата Санта Мария Новела, като гробът му е запазен и днес. Въпросът за произхода на Йосиф ІІ неведнъж е бил обект на изследователски интерес. За науката няма никакво съмнение, че е българин и, че е говорел български език, това е засвидетелствано категорично и от неговия съвременник и личен познат Йоан Стойкович от Дубровник - “Bulgaros est natione et de lingua moa”. Спорът е около това дали Йосиф е син на цар Иван Шишман или на друг от царете носили името Шишман. Това е защото в свидетелството за връзката на Йосиф с българския царски дом (една гръцка преписка) бащата на Йосиф е вписан просто като "василевса Шишман: “Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст... Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман.”. Според големия изследовател на този период доц. Пл.Павлов, за гръцкия монах от 15 век, няма как друг да е означен като василевса Шишман отпреди повече от 50 год., освен цар Иван Шишман. Просто в сериозните и непрекъснати политически процеси, никоя от останалите личности от царския дом на Шишманите надали би останала в съзнанието на хората като "василевса Шишман" за такъв дълъг период.

http://www.vbox7.com/play:48d1e64a

Много добър филм! Браво на автора Момчил Йончев за смелостта!

Директно разказва за събитията от изследването на Варшавски.

За царица Сара, за предателството на евреина Лазар, който предава крепостта Търнов на османлиите, за Жидов гроб, за Венецианския Синедрион и натиска на еврейските банкери върху султана, за еврейския садист Нафталион и касапите му, за избиването на българските първенци от Нафталион.